– Е? Ще ни запознаеш ли?
– Клое, това е София, моята най-добра приятелка. София, представям ти Клое, асистентката на Давид... И ако не се лъжа, постоянна посетителка на това заведение.
– Много мило! – възкликна София, включвайки се в моята игра.
Клое размаха ръка в знак на отрицание, очевидно на ръба на паниката:
– Не, не, не... Идвам тук за пръв път – защити се отчаяно тя.
– Напротив! – настоях аз. – Недей да скромничиш. Освен че Клое е мило момиче и на всичко отгоре лесбийка, която...
Все по-силно се изчервяваше и ми се стори, че ще припадне, преди още да съм стигнала до най-важното.
– ... която ще ни предостави пълен списък с недвижимото имущество на Давид и Луи. Много шик, нали?
– Какво? – възкликна сподавено нашата жертва.
– Струва ми се, че бях достатъчно ясна.
– Но... Не мога да направя това! Ако Давид научи, ще ме уволни начаса, и то без обезщетение!
– Аха... Със сигурност – потвърдих жестоко аз. – Риск наистина има.
– Дори не зная дали ще получа достъп до...
– Разбира се, че ще можеш – прекъснах я аз с потупване по рамото. – Ти имаш достъп до всичко.
В този момент на моята приятелка й дойде гениална идея, която решаваше веднъж завинаги въпроса. Тя извади мобилния си телефон и ни снима двете с Клое на красноречивия фон на местната фауна.
– Разкош! – възкликна София, продължавайки комедията. – Давид ще бъде о-ча-ро-ван!
Хваната в клопка от този последен удар, дребничката блондинка сви устни, за да не се разплаче. После отново се наведе към ухото ми:
– Окей... Ще ти дам това, което искаш. Само че искам в замяна оригинала на снимката. А ти и твоята приятелка ще дадете писмено обещание да не разкривате присъствието ми тук.
– Дадено. Имаш думата ни. А ти не се бави. Разполагаш с двайсет и четири часа да ми предоставиш онова, което искам.
– Добре, добре...
Сетне отново прие вида на покорна служителка.
– Ще направя всичко по силите си.
– Не се и съмнявам.
Шантажът е грозно нещо. Лично аз не одобрявам подобни методи и онези, които ги прилагат.
Ала неизвестно защо излязох от нощния клуб с тържествуваща усмивка, под ръка с развеселената София. Отново чувствах как в мен напира жаждата за борба и смехът ми сякаш пропъди всички предишни болки.
25.
5 юни 2010 година
Джин-тоник в „Каламити Джо“.
Коктейл „Мохито“ във „Фурми“.
Водка във „Флоорс“ и кафе с калвадос в „Рандеву дез-ами“.
На разсъмване „Пигал“ не ни достави може би онова опиянение на сетивата, чието начало бе поставено в кабините на нощния клуб, но алкохолът разсея за момент терзанията ми. Чувствах се лека, плувах сред мек, приятен ефир, смеейки се гръмогласно на мръсните вицове, които сипеше София, докато флиртуваше със сервитьорите.
Разбрах, че несъзнателно съм свалила обувките и крача боса по топлия асфалт едва когато той изчезна, отстъпвайки място на неравния паваж.
– Сигурна ли си? Не искаш ли да те изпратя? – предложи ми само от любезност София, преди да скочи в таксито.
– Не... Ще ми подейства добре да повървя. Прибирай се. Утре си на работа. Аз мога да лентяйствам до вечерта...
През деня, който се раждаше пред очите ми над площад „Клиши“, не ме очакваше нищо особено. Не ме очакваше мъж, защото моят бе преследван като някакъв злодей. Нямах и работа. Не ми предстоеше да решавам неотложни задачи или да осъществявам някакъв проект. Бих могла да се шляя дни наред, да пилея времето си, без някой да се загрижи за мен.
Именно в такива моменти най-силно ми липсваше мама. Нуждаех се до болка от нейната безусловна нежност. Толкова обичах тя да ме глези и да ми повтаря, че всичко ще бъде наред... Що се отнася до Луи, копнеех за прегръдките му и си представях как ще ме отведе далеч от тъй несигурното настояще.
Разстоянието между площад „Бланш“ и квартала Маре не е толкова малко, нито пък препоръчително за разходка пеша, особено нощем. Ала главата ми бе все още замаяна, а асфалтът така приятно гъделичкаше ходилата на босите ми крака, че изобщо не се боях. Крачех невъзмутимо, а около мен Париж се пробуждаше и в мислите ми звучеше песента на Жак Дютрон, която Мод толкова обичаше.
Впрочем мислите ми бяха доста палави, но все пак нарочно минах по улица „Мартир“, за да избягна близостта до хотел „Шарм“.
Дали причината бе въздействието на изпития алкохол, или сцените, които София ми бе показала? Или може би липсата на Луи бе тази, която изпълваше с трепет тялото и ума ми? В това ранно утро, когато градът разтваряше безшумно прегръдките си за мен, аз, която се бях отдала изцяло на задачата да разкрия всички тайни на Луи, преди да се обвържа с него, аз бях на път да се откажа от всичко. Бях готова да се отрека от всички мои клетви срещу само един час, прекаран с него. След като сексът бе езикът, на който си говорехме, нямах никакво желание да оставаме толкова дълго глухи и неми един за друг. Исках да говоря, да говоря, да говоря безспир!