Малко по-нататък, на номер осемдесет, голяма порта водеше към разкошна алея на частен имот. Арман пое по нея. Когато на свой ред стигнах до вратата, видях върху фронтона надпис с големи златни букви: ПЛОЩАД ОРЛЕАН.
С разтуптяно сърце, задъхано го последвах на пръсти. След една извивка на алеята и малко дворче най-после излязох на площада, който напълно съответстваше на хвалебствените описания в Интернет. Бях толкова омаяна, че едва не изпуснах Арман от очи. Той продължаваше напред и вече бе отминал обкръжения от дървета ромолящ фонтан по средата на площадчето. Попаднал сред цялата тази белота и античните колонади, човек действително би си помислил, че се намира в някой богат лондонски квартал, Челси или Мейфеър. Илюзията бе пълна и усещането, че се намираш някъде другаде, напълно гарантирано.
Когато стигна до другия край на тихия и потънал в зеленина правоъгълник, на който, за съжаление, не бе спестено нашествието на множество скъпи коли, паркирани наоколо, мъжът мина през друго преддверие и спря пред входа на една сграда. Набра с пръст кода за вратата или може би натисна копчето на домофона, след което с удивителна бързина се вмъкна вътре. Когато на свой ред стигнах до боядисаната в английско зелено двойна врата, вече бе твърде късно. Напразно натисках дръжката на бравата. Арман ми се бе изплъзнал.
Тай като не видях никого вътре, а и не се чуваше шумът на асансьора, заключих, че се е качил пеша. Едва тогава забелязах под арката мраморна плоча с надпис: Жорж Санд живя на първия етаж на този дом от 1842 до 1847 година. – Общество на приятелите на Жорж Санд. От другата страна имаше табелка: Площад Орлеан № 5.
Макар да нямах никакви доказателства, бях убедена, че Арман се бе качил именно до жилището на прочутата писателка от епохата на романтизма. Опитах се доловя някакво движение на етажа, светлина в някой прозорец, но нищо такова не се случи. Нито пък дочух характерните звуци при посрещането на посетител: хлопване на врата, гласове, смях...
– Франсоа? Франсоа, обажда се Ел...
Докато напусках площада по-озадачена от всякога, реших да споделя с Маршадо последните си открития.
Описах накратко случилото се, включително печално приключилата среща с Луи и неговия адвокат, както и моите нощни приключения. По глухия му, дрезгав глас разбрах, че съм го събудила. Самата аз неистово се нуждаех от сън.
– Сигурна ли сте, че влезе в номер пет?
– Напълно сигурна.
– Хм... – изръмжа той. – Нещата сякаш започват да се изясняват.
Журналистът се събуждаше едва сега, защото проучванията му бяха продължили през по-голямата част от нощта. От хотелската стая в Рен той се бе свързал с достойни за доверие осведомители, особено онези, които имаха достъп до наследствените права на данъкоплатците, като нотариуси и данъчни инспектори, за които професионалната тайна не бе дотам задължителна, особено ако върху тях се приложеше натиск или бъдеха примамени по подходящ начин.
– Андре Барле е купил някогашното жилище на Жорж Санд на площад „Орлеан“ № 5, първи етаж вляво, по време на публична продажба през май 1977 година. Сделката е осъществена лично от нотариуса Кортен дьо Сен Сир.
С други думи, най-известният по онова време оценител в Париж. Това бе известно дори на профанка като мен.
– Случило се е малко след осиновяването на Давид – отбелязах аз.
– Точно.
След като майордомът с кадифения панталон бе дошъл тук, значи апартаментът е обитаван от лице, свързано с фамилията Барле. Ала защо, по дяволите, на този таен адрес се водеше и една мъртва? Кой би се решил на подобно нещо? Нима Давид бе стигнал дотам, че да поддържа болезнения спомен за бившата си съпруга, като създаде някакво подобие на мавзолей?
Франсоа беше категоричен: през двайсетте години приятелство с Давид нито веднъж не бе споменавал за притежанието на този престижен имот.
– Успяхте ли да разберете кой го е обитавал през това време? Дали е бил даван под наем, или пък предоставян за ползване?
– Не. Хората, с които се свързах, се интересуват единствено от данъците за недвижимите имоти. Не и за това как ги използват техните собственици.
– Надявам се да сте съставили благодарение на тях списък с останалите имоти на семейство Барле... – подканих го аз да сподели и останалите си разкрития.
– Наистина. Най-напред двете къщи на улица „Тур де Дам“. Съгласно завещанието на Андре и Ортанс Барле домът на госпожица Марс се пада на Луи, а този на госпожица Дюшеноа на Давид. Това вече ни е известно.
– Като си мисля, доста странно... – възкликнах полугласно аз.