– Защо да е странно?
– Защото, доколкото си спомням казаното от Арман, Ортанс Барле е наследила дома Дюшеноа от своите родители.
– Е, и какво?
– Ами... Не ви ли се струва необичайно един фамилен имот да бъде приписан на осиновения син, а купеният наскоро да се падне на законното им дете?
– Права сте. Причина за това вероятно са споровете между двамата относно обзавеждането на двете сгради.
Чух го как въздъхва дълбоко, а след това, прозявайки се, да прелиства някакви документи. След това продължи:
– В момента на смъртта на майката и бащата Барле недвижимото им имущество включва също така „Рош брюн“ в Динар, апартамента на авеню „Мандел“ и прилежащите към него помещения...
По-конкретно двустайният апартамент на Ребека, на деветия етаж.
– ... няколко гарсониери на Лазурния бряг, както и две сгради, като се има предвид, че с изключение на двете споменати вече къщи, собствеността над останалите имоти е поравно поделена между Давид и Луи.
– Наистина ли? Две сгради?
Обемът на недвижимото им имущество не бе изненада за мен. Учудването ми се дължеше на това, че те бяха първите мои познати, които притежават изцяло няколко имота в Париж. За момиче от Нантер като мен това изглеждаше толкова невероятно, колкото и ако двамата бяха собственици на Айфеловата кула или на замъка на Спящата красавица.
– Първата от тези сгради е прословутият „Товарен кораб“ на улица „Мироменил“, където са се помещавали офисите на групата „Барле“ до построяването на кулата, която знаете...
Чух как припряно прехвърли още листи. Очевидно се нервираше, че не открива нужния документ.
– А другата сграда?
– Търся, търся... Не мога да намеря едно сведение, което ми дадоха. Бесен съм.
Така поне не бях изнудила напразно Клое. Разказах на Маршадо как бях постъпила с нея и малко след това приключихме разговора с обещание да се свържем веднага след като открием нещо ново.
Още нямаше седем часа и беше безсмислено да притискам Клое. Въпреки безсънната нощ бях възбудена, но сдържах нетърпението си. Успях да спечеля два часа, като хапнах виенски сладкиши в едно кафене, недалеч от площад „Сен Жорж“, което отваряше рано.
На няколко пъти задрямвах за минута-две, след което убих времето, като наблюдавах минувачите, отправили се към метрото.
На съседния рекламен стълб забелязах афиш за исторически филм, сниман предишната година. Не след дълго щеше да излезе по екраните под заглавието Непозната в Париж. Върху афиша имаше залепена снимка на главния изпълнител с мека шапка от четирийсетте години, а редом с него сянка на жена. Примигнах няколко пъти, за да се разбудя, и се сетих за един от последните ми клиенти като компаньонка. „Я чакайте... Нали вас зърнах преди пет минути на площад „Сен Жорж““, бе ме запитал той.
Невъзможно.
Със сигурност се бе припознал.
Точно в девет часа набрах номера на Клое в офиса й на осемнайсетия етаж на кулата „Барле“, тъй като със сигурност знаех, че вече е минала през автомата за кафе-машината и е на бойния си пост.
– Клое? Обажда се Ел Лоран.
– Ел? – смотолеви, парализирана от страх тя.
– Имаш ли новини за мен... Надявам се, че снощи, след като се разделихме, си прекарала добре. Страхотна обстановка, нали!
Хапливият намек за момент я остави безмълвна, след което тя прошепна заговорнически в слушалката:
– Аз... Ти нали ми даде двайсет и четири часа!
– Така е. Но да речем, че след нашата среща в „Каламити“ събитията укориха своя ход.
– Само че не мога сега... На работа съм.
– Правилно. Намираш се точно на мястото, където можеш да откриеш необходимото.
– Окей... Окей, ще видя какво мога да направя.
– Да си наясно: разполагаш с един час.
– Един час!
Закашля се, сякаш с ръце притисках гърдите й.
– Да. В противен случай чудесната снимка, която направи София, ще се озове в мобилния на Давид. Със съпътстваща информация за мястото, разбира се... В случай че не се сети къде е това.
Преди да я оставя насаме с тази ужасна дилема, уточних, че ме интересува по-конкретно втората сграда, собственост на фамилията Барле. Петнайсет минути по-късно, с точност до секундата Клое ми изпрати писмено съобщение, студено като айсберг.
Пълен списък с недвижимите имоти на Барле на електронната ти поща.
Сграда на ъгъла на улиците „Пигал“ и „Ларошфуко“, номер 55, вход откъм улица „Жан-Батист Пигал“.
Не мога да направя нищо повече.
Ще бъда благодарна да изтриете незабавно снимката и текста към нея.
Клое.
Платих набързо сметката, излязох от кафенето и докато вървях, препрочетох няколко пъти нейното съобщение.