Ъгълът на улиците „Пигал“ и „Ларошфуко“. Входът е на номер 55 откъм улица „Жан-Батист Пигал“. Познавах тази сграда! Познавах я отлично, защото бе недалеч оттук и при това бях живяла в нея цяла година. Годината, превърнала се в еротично вълшебство, което затвърди веднъж завинаги любовта ми към Луи.
Да, тази сграда бе чисто и просто...
– Хотел „Шарм“... – прошепнах слисана аз.
26.
5 юни 2010 година
Представете си торба с топчета, изсипана върху ледена пързалка, и ще добиете представа са мислите ми в този момент. Хипотези, които се блъскат една в друга без всякаква логика и изчезват така бързо, както са се появили.
Най-устойчива от тях се оказа тази, според която Давид управлява „Шарм“ под рожденото си име Льобурде, към което е добавил женско собствено име, за да прикрие следите си. Знак за това бе буквата Е, която бях открила в съблекалнята на Сен Броладр: може би е избрал името на своята детска любов? Е като Емили?
Естествено, подобна възможност имаше предимството, че дава отговор на няколко въпроса: защо хотел „Шарм“ бе предпочитано място за компаньонките от „Нощни красавици“ и как е било възможно инсталирането на камери за наблюдение от Андре Барле. Ала, от друга страна, тя повдигаше нови въпроси.
Луи ме бе излъгал или бе пропуснал да ми съобщи, че този хотел, в който бе разцъфнала нашата любов, е споделена собственост между него и брат му. А това означаваше, че не би могъл да бъде чужд на обзавеждането с тези камери, прозрачни огледала и другите шпионски приспособления в стаите.
И как биха могли да знаят за цялата тази система и дори сами да са я изградили, без да им е известно, че тя е свързана с видеонаблюдението в сутерена? Това бе лишено от всякакъв смисъл.
Продължавах да преобръщам мислите си с надеждата да постигна някаква яснота, както Елиза Дулитъл от Моята прекрасна лейди върти камъчета в устата си, и все така се шляех по улиците на „Нова Атина“. По едно време смятах да поразпитам господин Жак, но без съмнение той както винаги щеше да прикрие своите господари.
Не се обадих и на нито един от двамата братя, а само пуснах есемес на Маршадо. Известно ли му бе, че когато преспа с мен, всъщност се е валял в чаршафите, принадлежащи на неговия стар приятел?
В отговор той ми писа, че е получил съобщението ми и че в момента пътува към Сен Броладр, за да се опита да проучи мястото по-обстойно и на светло.
„Не искам да се връщам, не искам да се връщам... Не искам да се връщам самичка у дома“, въртяха се в съзнанието ми думите на една песен, която мама обичаше да си тананика, докато шета в кухнята, когато бях малка. Бях изпаднала в душевното състояние, описано в този хит от осемдесетте години.
Макар гарсониерата на улица „Трезор“ да се бе превърнала в мое убежище, предварително знаех, че този път няма да намеря там нито спокойствие, нито отговори на въпросите, които ме измъчваха, както не можех да ги намеря и по улиците, сред този враждебен свят. Освен това открай време обичах да се възползвам от всяка възможност да се разхождам безцелно сред забързаната тълпа или, напротив, да тичам нанякъде, докато останалите се мотаят безгрижно. Край мен цареше обичайната за парижките утрини суетня и аз с донякъде жестоко удоволствие наблюдавах забързаните хора край мен, които сигурно щяха да получат упрек за всяко закъснение на работното място или в училище.
За пореден път пощенската ми кутия бе претъпкана. Вниманието ми веднага бе привлечено от няколко дебели плика от амбалажна хартия без марки, което означаваше, че са донесени, а не изпратени. При всички случаи пощальонът никога не минаваше преди десет или единайсет часа, а сега бе все още ранно утро.
За момент изтръпнах при мисълта, че тази нощ Луи може би е идвал да ме търси тук, след като София бе минала да ме вземе. Може би бе искал да се извини, да потърси помирение, да слее телата ни и така да облекчи терзанията на нашето его. Както всеки път, когато мислех за него, почувствах сладостна болка в гърдите, между бедрата и тя постепенно ме изпълни цялата. Луи бе станал част от моята ДНК. Той се таеше под кожата ми като дремещ агент, който се активира при най-беглата мисъл за него. Тялото ми тръпнеше от желание.
Изкачих шестте етажа толкова бързо, колкото ми позволяваха натежалите от безсънната нощ крака, и веднага щом затворих вратата на гарсониерата, се заех да отварям пликовете. Отначало помислих, че е станала някаква грешка, защото някои от тях съдържаха определения, които Луи вече ми бе изпратил. Ала след като ги прочетох набързо, установих, че грешка няма, а това са нови текстове от неговата Азбука, допълващи вече съществуващи теми. Обърнах внимание особено на общото между тях: вече не ставаше въпрос за моите гърди, моя задник или моя корем, а за неговите. От всеки ред звучеше неговият глас на извинение. Цялото му тяло молеше за прошка. Цялото му същество ме призоваваше да се откажа от моя план, насочен срещу Давид. Не ми забраняваше да поддържам връзка с брат му, а просто ме умоляваше да не го правя.