Разтворих очи и бегло зърнах Олга, която с дискретна усмивка и примигване одобряваше начинанието ми. В главата ми се мярна идиотски въпрос, дочут от някое токшоу: „Изневяра ли е свирката?“ Ами ако теб самата те лижат? Нима можех да бъда невярна на Луи, ако приемам тези незначителни жертви заради него?
Докато се наслаждавах на уменията й, госпожа Съблекалня се отдръпна от корема ми и с властен жест посочи на мъжа си вагината ми, за да ме предостави на негово разположение.
Аз обаче не приех да избира вместо мен. И дума не можеше да става да се отдам. Дръпнах се от двете жени и се обърнах към мъжа. На свой ред се вкопчих в бедрата му и скрих лице в пубиса му, като при всеки следващ тласък усещах как главичката прониква все по-дълбоко в гърлото ми. Продължих да го държа в плен, а постъпателните ми движения бяха толкова напористи и силни, че той не би могъл да се измъкне от устата ми, дори да искаше.
– По-кротко, скъпа! – опита се да ме удържи госпожа Съблекалня. – С този ритъм ще го изтощиш за две минути!
Не след дълго предсказанието й се сбъдна, защото с няколко спазми избиха първите капки на горещия лепкав гейзер. В последния момент успях да се дръпна и той се изпразни във въздуха, като няколко сълзи сперма все пак се стекоха по бузите и устните ми.
– Ооооо... – изръмжа той. – Правиш страхотни свирки.
Приех комплимента му със сдържана усмивка и се изправих, разтривайки натъртените си колене. Оставих двойката и отидох при Олга.
– Това е... Получихте каквото искате. А сега можем ли да си ходим? – запитах я предизвикателно аз.
27.
Гневът ми по странен начин се примесваше с чувството на унижение.
Не бях получила оргазъм и се бях подчинила на чужда воля. Бях бясна. Не толкова срещу тези, които се бяха възползвали от мен против желанието ми. Бих могла, би трябвало да отхвърля позорните условия, които ми бяха поставени.
Последвах русокосата Олга, нежен силует, в бяла прозрачна рокля. Тя набра върху клавиатурата на мобилния си телефон някакво съобщение – предположих, че това е условният сигнал до Давид. Бях се справила с отреденото ми изпитание, а неговата съучастница бе изпълнила мисията си. Настъпваше часът на истинската битка. Вече можехме да се качим на ринга.
По това време на „Пигал“ бе гъмжило от туристи и провинциалисти, които сновяха край нас в космополитна и пъстра тълпа. Това бе същинският живот на този квартал, побрал в себе си всемирното разнообразие.
– Тук е готино, нали? – обади се Олга с неочаквано приветлив тон. – Много обичам тези всякакви хора!
Дали това означаваше, че харесва двойното междурасово проникване, което околните мъже й обещаваха с погледи?
Потиснах лошото си настроение и проверих в чантата дали малкият фотоапарат е на мястото си и дали батерията е заредена.
Напуснахме булевард „Клиши“ и завихме по площад „Пигал“, минахме покрай внушителния фронтон на „Фолиз Пигал“, едно от най-прочутите нощни заведения на десния бряг на Сена. За да стигнем на уреченото място, ни оставаше само да се пуснем по течението на улица „Жан-Батист Пигал“. Работа за две минути.
Твърде рано е, помислих си аз, докато се спускахме надолу по улицата. София и Фред няма да могат да пристигнат навреме. Събитията оставяха своя отпечатък в мен и когато излязох на малкия площад, изпитах почти същото вълнение, както година преди това, когато се озовах за пръв път до хотел „Шарм“ с трите хилави дървета пред него.
Всяка моя крачка ми причиняваше болка, напомняйки ми всички несбъднати надежди. Като си помисля, че само преди няколко месеца изобщо не бях стъпвала в този квартал! Кварталът, който ми донесе толкова нови преживявания... Ала едно от тях стоеше над всички други: тук за пръв път бях с мъжа на моя живот.
– Как си? Да не ти е зле? – разтревожи се Олга, като видя, че забавям крачка.
Нима не бях на път да предам не толкова Луи, колкото спомените, свързани с това място? Ала жаждата ми за истина бе по-силна и въпреки волята ми ме водеше към предстоящите решителни разкрития.
– Не, не... Да вървим.
Докато прекосявахме хола, господин Жак едва повдигна глава от регистъра. След като вече знаех истинската самоличност на неговите работодатели, по-добре разбирах отношението му към мен, съчетание от хитрост и отзивчивост. Изиам не бе на своя пост пред асансьора и двете се качихме сами до петия, последен етаж на сградата. Може би най-рядко бях минавала по този кървавочервен коридор. Само веднъж бях пребивавала в стаята „Мари Бонапарт“. Ето защо той бе съхранил за мен своята тайнственост на място, където несъзнателното се шири на воля, като у дома си, избавено от всякакъв контрол.