– Ако питаш мен, запазих си кожата само защото той забрави за мен.
– Възможно – подкрепих предположението му.
– Спомни си, че точно преди да си тръгнеш, когато той ме видя на вратата, ме помисли за стажант. Така че едва ли знае, че съм твоят бивш...
– Е, поне засега си получаваш заплатата в края на месеца – изхленчи София, която съвсем беше закъсала с нейните танци.
– Не се оплаквам!
– От друга страна, има какво да се каже по отношение на условията на труд в групата „Барле“! Или се лъжа?
Появата на Луи изненада всички ни. Никой от нас не го бе чул да влиза. Втурнах се да го посрещна и се постарах целувката ми да не бъде прекалено интимна. Споменах, че все още не бях свикнала да давам публичен израз на нашата любов.
Макар Фред да бе признателен на моя нов спътник в живота, че го е спасил от безработицата, отношенията между двамата отново бяха охладнели, след като Луи бе заел мястото, някога отредено на него. Фред наистина бе обърнал страницата и не проявяваше никаква ревност. Беше сложил черта на връзката ни, но все още изпитваше напълно обяснимо смущение.
– Така или иначе, за мен положението е поносимо – уклончиво възрази Фред. – Минал съм през какво ли не.
Към затрудненото положение, в което се намираше Фред, се прибавяше и фактът, че минаваше за двоен агент. Бе наш приятел и едновременно с това служител на Давид, така че имаше поглед върху делата на групата „Барле“, за което Луи би могъл да му завиди. При това самият Луи без колебание засягаше тази тема:
– Как е положението в телевизионния канал? Давид все още ли флиртува с корейците?
– Имай предвид, че нямам достъп до тайните на боговете. Единствената новина, която си струва напоследък, е завръщането на Симонсини...
– Алис? – възкликнах с престорено учудване аз.
– ... макар че все още не е ясно на каква длъжност ще я назначи.
– На предишното й място вече има друг – допълни Луи.
– Вярно... Изглежда, в дирекцията се оформя игра на музикални столове.
– Поне има жени, които знаят за какво се чукат! – отново изплака София.
Сега напълно ми стана ясен смисълът на надменния поглед, който преди малко Алис ми бе хвърлила.
– Вероятно все още не са обявили нищо официално? – заинтересува се Луи.
– Не. Говори се, че Давид ще свика пресконференция в тесен кръг с участието по-скоро на популярните, а не на икономическите издания.
– И къде ще бъде тази пресконференция?
– При всички случаи не в кулата, защото инак всички отдели там отдавна щяха да са вдигнати под тревога.
Звънецът отново се обади и сложи край на тази размяна на информация. Отвъд стъклото на входната врата сияеше белозъбата приветлива усмивка на Изиам. Грумът от хотел „Шарм“ държеше в ръце дебел плик от амбалажна хартия и не бе в обичайната ливрея, което означаваше, че бе решил да ни посети през свободното си време.
– Добър ден, госпожице!
– Добър ден, Изиам. Влез, ако обичаш.
Той отказа с плах жест и само ми подаде пакета, от който очевидно бързаше да се отърве:
– А, не, не, просто ви нося тази пратка.
– Много мило от твоя страна. Благодаря.
Той си тръгна и двамата ми помощници отново се захванаха за работа, този път с подкрепата на Луи, доколкото осакатеният му крак позволяваше това. Заедно щяхме да приключим по-бързо.
Ала преди да се завърна при тях, останах за момент с дебелия плик в ръка и реших да го разпечатам. От месеци насам пощата ми бе препращана от Нантер и от дома Дюшеноа до нашата стая в хотел „Шарм“. С обичайната си услужливост господин Жак бе наредил да донесат писмата ми тук.
Набързо прехвърлих купчината, която съдържаше фактури, рекламни проспекти и диплянки за промоции. Нищо вълнуващо. Ала последният плик привлече вниманието ми.
Госпожица Льобурде
Хотел „Шарм“
ул. „Жан-Батист Пигал“ № 55
75009 Париж
Очевидно ставаше въпрос за някаква грешка при сортирането на писмата. Не познавах никаква г-ца Льобурде, която да работи в „Шарм“. Вероятно беше секретарка или счетоводителка, която нямаше контакт с клиентите.
Не обърнах повече внимание на писмото и го оставих на малката махагонова масичка с намерение да го върна на Изиам при следващото му идване.
Фелисите бе приключила с разузнаването и дойде да се отърка в краката ми с радостно мъркане, което бих могла да разтълкувам като: „Двете с теб ще се чувстваме добре тук“.