По заповед на Олга изключих мобилния си телефон и след като провери дали съм го направила, тя ме отведе до вратата, разположена срещу „Мари Бонапарт“. За разлика от всички останали, тази врата не бе червена, а черна и преди да вляза, се постарах да прогоня мисълта, че това може да бъде лошо предзнаменование. В съгласие с изискванията ми, стаята тънеше в пълен мрак благодарение на тежката завеса на входа.
Дишах на пресекулки. С всеки изминал момент поемах въздух все по-трескаво, а издишвах някак припряно и непълно. Краката ми се подкосяваха. Въпреки волята ми гърдите ми набъбнаха и зърната им щръкнаха.
Олга се оттегли мълчаливо. Изминаха няколко минути, през които успях да се посъвзема и да си припомня моя план: оставям Давид да влезе, без да се обаждам, за да не се усъмни; събличам се и го приканвам да направи същото; докосвам най-чувствителните зони на тялото му: доколкото си спомням, това бяха торсът, коремът, скротумът, главичката на члена; уверявам се, че се е възбудил достатъчно; изваждам фотоапарата и със светкавицата правя снимка на истинския автор на блога.
Прости и лесни действия. Нямаше как да сбъркам.
Минутите се точеха като размекната дъвка. Очакването се превръщаше в мъчение. Дали Давид въобще щеше да дойде? Може би онова, което бе научил от Олга, е събудило подозренията му? Минаха най-малко десет минути и вече се колебаех дали да не си тръгна, когато някакво движение в тъмнината ме накара да трепна. Зениците ми бяха разширени докрай, но не виждах нищо. Въпреки това бих могла да се закълна, че в ъгъла има някой... Ненадейно гръмна музика, която ми подейства като юмрук в лицето. Ако Луи неуморно диреше идеалната еротична музика, то тази очевидно имаше за цел да ме изкара от релси с острите китарни акорди и грохота на барабаните. Death metal, Death Hardcore и изобщо Death... В тези звуци имаше нещо извратено, което подтикваше към кърваво насилие, а не към любов.
Миг след това, сякаш излезли от яростния звуков фон, от четирите ъгъла изскочиха четири сенки и се хвърлиха към мен. Почувствах въздушното течение, предизвикано от движенията им. Докато успея да реагирам, китките и глезените ми попаднаха в оковите на силните им ръце. Изпищях и опитах да се боря, но бях повалена на земята, сякаш бях лека като перце. Скоро ръцете и краката ми бяха стегнати с кожени ремъци, а след това се чу металическо изщракване. Когато ме пуснаха, се оказах увиснала на един метър от пода, с изпънати встрани крайници. Чувствах се като мушица, попаднала в паяжина. Липсваше само паякът, но скоро и той щеше да се появи, за да ме разкъса.
След като изпълниха задачата си, четирите силуета се оттеглиха, без да обръщат внимание на виковете ми:
– Не можете да ме оставите така! Полицията знае, че съм тук!
Нямаше смисъл да блъфирам. Единствената ми надежда за спасение беше София, а самата аз я бях отдалечила, като я изпратих на една невъзможна мисия. Повтарях си наум колко минути ще са й необходими, за да пристигне тук. Можех да се надявам това да стане най-рано към... 23,30. Ако изчисленията ми бяха верни, в момента наближаваше едва 23 часът. Това означаваше, че Давид разполага с трийсет минути, през които да ме подложи на всичко, което му дойде наум.
Сякаш доловил опасенията ми, той най-сетне влезе в стаята. Бях неспособна на различа когото и да било през сълзите, които неудържимо се стичаха по бузите ми. Разпознах го по парфюма, а сетне по гласа, който не бих могла да сбъркам, защото толкова напомняше гласа на великия актьор... За съжаление, пред мен не бе Жерар Филип. Давид не бе нито Сид, нито Фанфан Лалето. Това бе просто мъжът, решил да погуби моя годеник и да ме измами по-най отвратителен начин. Давид, моят мъчител.
– Е, в крайна сметка случва се какво ли не.
– Какво...? – измънках аз, парализирана от болка и страх. – Какво става?
– Ние двамата в хотелска стая. Бог знае колко мъже си изчукала тук – опита се да ме оскърби той. – Може би цял Париж. Само един не ти се върза...
– Какво искаш, мамка му?
Мятах се като побъркана, но гърченията ми само затегнаха още по-силно кожените ремъци, които нараниха кожата ми и изпънаха мускулите ми до крайност.
Той не отвърна нищо. Чух го да снове из стаята, докато накрая застана пред мен, точно между краката ми.