– Да изплакна окото, преди да започна.
– Какво?
Бях замръзнала от уплаха, когато изведнъж блесна светкавицата на фотоапарат. Предположих, че това е моят фотоапарат.
– Ти си съвсем извратен! – изкрещях аз. – София и Фред веки момент ще бъдат тук!
– Чудесно. Твоите приятели са добре дошли! Дори ми е чудно, че не са пристигнали заедно с теб.
Учуден? Как би могъл да е учуден, след като няма представя за устроената от мен клопка?
– Признавам, че твоите съучастници ме разочароват – продължи той все така надменно. – Ив веднага разбра, че някой шпионира. Дори направи така, че набедените пирати да си помислят, че са проникнали в моя компютър, без да бъдат проследени.
Значи, Давид още от самото начало бе разбрал, че някой го следи. Затова и бе успял да осуети замислите ми. И за да се избави от присъствието на моите приятели, предвидливо ме бе изпратил в „Ту муунс“ в компанията на Олга.
Тялото ми отново се залюля във въздуха и още по-силна болка прониза крайниците ми.
– Давид, това, което правиш, е твърде сериозно – опитах се без особена надежда да го вразумя аз. – Отвличане, насилие... Нещата могат да стигнат твърде далече!
– Според мен това не е нищо повече от игра между възрастни, недотам различна от онези, в които вече си участвала. При това точно тук, заедно с Луи. Доброволно.
– Съжалявам... – проплаках аз. – Това ли искаш да чуеш? Тогава окей... Съжалявам за всичко: за проваления брак, за срещите тук с твоя брат... За всичко!
Силната музика ни принуждаваше да викаме и си помислих, че звукоизолацията на стаята би трябвало да е съвършена, за да не бъде привлечено ничие внимание.
Без да усетя, той се бе преместил и сега стоеше до мен. Разбрах това едва когато прошепна на ухото ми:
– Нищо не си разбрала...
– Да разбера какво?
В отговор той бавно погали опънатото ми като струна тяло. Усетих как лениво и едва ли не с отегчение прокарва пръсти от бедрата до устните.
– Че бих могъл да подложа двама ви на безброй изтезания, без с това Луи да може да изкупи всичките си предателства.
Изтерзаните ми крайници повдигаха диафрагмата и притискаха белите ми дробове. Едва дишах. Говоренето допълнително ме измъчваше, всяка произнесена от мен дума разкъсваше гърдите ми.
– Повтарям ти... Съжалявам за нашия бра...
– Изобщо не ми пука за този проклет брак! – кресна той, без да ме остави да довърша. – Нима си въобразяваш, че мъж като мен не може да си намери подходяща съпруга? Я се погледни, Анабел!
Избухна в жесток смях.
– Честно, Ел... Да не си мислиш, че моето его не може да понесе обидата, че е бил отхвърлен от някакво си момиче от предградията...
Направо изхрачи последните думи с всичкото презрение, на което бе способен. Благодаря на Бога, че мама така и не се срещна нито веднъж с този отвратителен тип.
– На теб нищо не ти е ясно, моето момиче! Само да подсвирна, и веднага ще пристигне цяла тълпа красавици, с които ти изобщо не можеш да се мериш! Чуваш ли?
Дори подсвирна, сякаш очакваше въпросните красавици да се струпат покорно пред вратата и да се хвърлят в краката му. Бе изпълнен с гордост, патетичен и смешен.
– Окей – приех думите му аз колкото се може по-спокойно. – Тогава какъв ти е проблемът? И какви са всички тези предателства, които си понесъл от страна на Луи?
– Благодарение на Ребека знам поне за едно, може би най-болезненото за мен: тайната и незаконна връзка на брат ми с Орор.
– Хайде! Разкажи! Така или иначе, нямам какво друго да правя в момента. Разполагаме с достатъчно време.
Сама се чудех откъде намирам в себе си сили за подобни предизвикателства. Той обаче не оцени смелостта ми.
Изглежда, натисна някакво копче, защото музиката не-очаквано спря. И от мястото, където се намираше, на няколко крачки от вратата, прошепна тихо, сякаш простена с неузнаваем глас:
– Той провали всичко... Искаше непременно да омърси онова, което бе мое. Това е всичко. Луи умее да прави само това: да граби чуждото или, ако не успее, да го стъпче в калта.
– Орор? Така ли? Говориш за Орор?
Единственият отговор, който получих, бяха забързаните му крачки към изхода. Почука два пъти по вратата отвъд завесата, открехна я и вместо да излезе от стаята, както очаквах, пусна вътре няколко силуета, може би три или четири, вероятно онези, които ме бяха поставили в това неприятно положение.
Мълчаливо се надявах, че ще ме освободят, но вместо това те ме сграбчиха за гърдите, задника, бедрата и започнаха да ме мачкат и удрят, сякаш месеха хляб. За тях бях просто тесто, нищо повече от детска играчка. Жена, която моделират.