– Когато видях съобщението ти в блога, беше двайсет и три часа – започна той.
– То не бе адресирано до теб.
– Зная. Бях наясно, че твоята засада няма да се осъществи толкова лесно. Давид винаги е с един ход напред. Когато бяхме малки, той винаги ме биеше на шах.
Признанието за слабост от негова страна ме трогна и аз го подканих с поглед да продължи.
– Заподозрях, че като уж изпълнява поставените от теб условия, те е привлякъл на последния етаж. Там се намират стаите без прозорци на хотела.
– И какво стана след това?
– Когато пристигнах, Давид вече си беше обрал крушите. Що се отнася до хората, които бе оставил, те не оказаха кой знае каква съпротива. Това бяха обикновени садо-мазо фетишисти, които бе събрал от нощните клубове и им бе платил щедро за тази малка постановка. На тях им трябваха пари, а не неприятности.
Значи, той ме бе спасил от ноктите им. Думите му потвърдиха моето предположение, че моите мъчители просто си вършат работата.
– А дали...?
Той отгатна какво има предвид, преди да съм го казала.
– Не... Не са имали време. Все пак, стига да искаш, мога да подам жалба за опит за изнасилване срещу неизвестни лица.
Поклатих леко глава в знак на отрицание.
Той положи нежно ръка върху челото ми и с искрено облекчение заключи:
– Ти наистина вече изглеждаш по-добре.
– Да... Като изключим ръката и китката ми – поясних аз и се намръщих. – А Фред и София?
Въпросът му видимо го изненада. Той разтвори широко кафявите си очи, които така станаха още по-изразителни.
– Нямаше ги тук.
– Сигурен ли си?
– Абсолютно. Или пък вече са си били тръгнали.
И са ме оставили на волята на моите палачи?
– В колко часа пристигна?
– Вече не знам. Не преди двайсет и три и трийсет.
Значи, по време, когато моите приятели би трябвало най-сетне да ми се притекат на помощ. Дори ако бяха дошли след Луи, би трябвало да попитат за мен господин Жак, който щеше да ги насочи към стаята, където Луи ме бе пренесъл.
След като изобщо не се бяха мярнали в хотела, това означаваше, че...
Цялата изтръпнах. Фред. София. Не можех да повярвам, че са преминали в противниковия лагер и са ме оставили в ръцете на моя враг.
Това беше прекалено. Имах нужда от спокойствие, от усамотение, за да мога да размисля.
– Ще ме закараш ли до дома, ако обичаш?
– В гарсониерата ли? – зачуди се той. – Не искаш ли да се завърнеш при мен?
За разлика от всичките ми очаквания, през изминалата нощ не бях научила нищо ново нито за Давид, нито за Луи, а сега, когато бях в нежните и изкусителни обятия на последния, умът ми не бе достатъчно бистър, за да мога да разплета кълбото на неговите тайни.
Желаех Луи по-силно от всякога. Но в същото време исках той да бъде свободен и да ходи гордо изправен. Да бъде мой, но свободен от оковите на миналото и на сегашното. А ясно виждах, че въпреки любовта си към мен, също като Давид той си остава в плен на съперничеството между двамата братя, в плен на своята роля, на ожесточението и може би на някои спомени.
Ако се съгласях да се завърна в дома на госпожица Марс, вероятно вече нямаше да си тръгна оттам, щях да се поддам на удобството и на уюта, опиянена от секс и страст, и така щях веднъж завинаги да се откажа да диря отговорите, които все още разчитах да получа.
Таксито ме остави в края на улица „Трезор“. Целувката ни бе кратка, но необикновено пламенна. За мен тя бе като обещание за времето, когато отново ще бъдем заедно.
Посегнах да отворя вратата на колата, но той ме спря и ме привлече към себе си. Прегърна ме през кръста. Сладък плен, от който се освободих с много усилия на волята.
– Мога да се кача с теб... – предложи отново той ласкаво, изкусително. – Само за момент.
И да ми даде упованието, от което толкова се нуждаех. И да правим любов.
Ала за пореден път преодолях порива си и избрах истината.
– Не, наистина – отказах с пресилена усмивка. – Имам нужда да остана за малко сама.
О, бях готова да дам душата си само за няколко часа с него. Ала времето за това още не беше настъпило. Но не намирах нужните думи да му обясня това.
– В такъв случай отдъхни си добре – прошепна ми той.
– Да, ти също.
Докато затварях вратата на голямата черна кола, немско производство, последен модел, стори ми се, че го дочух да добавя тихо:
– Особено ти. Ще имаш...
Особено аз? Какво бе искал да каже с това? Какво имаше предвид? Какво точно бяха последните му думи, заглушени от захлопването на вратата: „Ще имаш“... Нужда?
Искаше ми се да го запитам и дори се опитах да хвана дръжката, но мощният двигател избуча и аз останах насред малката уличка сама и объркана.