Едва когато се прибрах у дома, се сетих да включа мобилния си телефон, който предишната вечер бях изключила по нареждане на Олга. Батерията бе паднала и се наложи да я зареждам десетина минути, за да мога най-после да прочета съобщенията: едно в гласовата поща и два есемеса.
Включих първото и чух гласа на София, който звучеше странно, променен от силно вълнение или дори от страх: „Ел, аз съм... Тоест ние сме. Намирам се в полицейския участък с Фред. Нямам много време. Направихме каквото искаше, но тъкмо си тръгвахме, когато пристигнаха две полицейски коли, за да обискират дома на Луи. Сега сме задържани за влизане с взлом, опит за кражба и още няколко все така „приятни“ нещица“...
Обвиненията бяха абсолютно нелепи: не можеше да се говори за взлом, тъй като им бях дала моя ключ. Що се отнася до кражбата, съмнявах се полицията да е открила видеозаписите във флашката или върху диска, който бяха задигнали. „Не знам кога ще можем да излезем, продължаваше тя. Опитах да се свържа с Луи, но без успех. Аз... Аз съжалявам. Целувам те. Не знам кога ще мога отново да ти се обадя.“
Смятах веднага да се свържа със Зерки, за да помогне на моите приятели, когато открих, че съм получила две MMS съобщения. Ето че Маршадо, който бе запазил мълчание поне двайсет и четири часа, най-после се обаждаше. По това заключих, че е попаднал на сведения, които му бяха отворили работа. Двете съобщения бяха от предишната вечер, изпратени едно след друго, няколко минути преди полунощ.
Странно бе, че бяха озаглавени по един и същи начин:
Открито в заключен сандък, в мазето на Сен Броладр.
Без никакви обяснения. Какво ли бе изровил сред прахоляка и купчината строителни отпадъци на някогашното сиропиталище? Сандък, открит в мазето... Дали пък архивът не бе останал там непокътнат през цялото това време?
Трескаво натиснах с пръст върху първата страница, която се отвори след няколко секунди. Увеличих изображението, тъй като шрифтът бе много дребен и не можеше да се чете. По названието на документа разбрах, че това е формуляр от 11 март 1972 година за приемане в Сен Броладр на двегодишно момиченце. Рожденото й име беше Емили Жан Лор Льобурде. Родена на 1 юни 1970 година в Динар.
Повторих няколко пъти това име, сякаш да се убедя в неговата истинност.
– Емили Льобурде...
Също като госпожицата от „Шарм“. Емили като Е в сърцето, издълбано в съблекалнята на сиропиталището.
Името и фамилията играеха лудешки танц в главата ми. Логиката на всичко това бе на път да изскочи от дълбините на мозъка ми, но липсваше едно последно парче от мозайката.
– Давид Льобурде, Емили Льобурде... Същата фамилия. И двамата приети в един и същи ден: 11 март 1972 година. Брат и сестра...
Самото произнасяне на глас на сведенията, с които разполагах, сякаш ми помагаше постепенно да разкъсам завесата на тайнственост, която до този момент пречеше да видя истинското им значение.
Малката Емили, която толкова го е обичала, малката Емили, която е била толкова близка на сърцето му, че дори й бе отредил място в управлението на „Шарм“... бе негова сестра. Какво се бе случило с Емили Льобурде, когато през ноември 1976 година нейният брат, малкият Давид, бе станал втори син на семейство Барле? Каква нова самоличност на свой ред бе приела тя?
Уви, по този въпрос формулярът мълчеше.
Със затаен дъх натиснах бутона върху втората страница, изпратена от Маршадо. Тя се появи по-бавно, явно обемът бе по-голям. Отгоре надолу, ред след ред по излинелите цветове разпознах снимката с коледната елха. Нещо повече: това беше оригиналът. Този път непокътнат.
Лицето на момиченцето до Давид, усмихнато, тъй красиво в малката рокличка с шотландско каре, изобщо не ме накара да се учудя.
Защото въпреки разликата от двайсет години, въпреки загадката, която все още тегнеше над него... това бе моето лице. Или по-скоро лицето на Орор.
Или лицето на Емили Льобурде.
Сестра на Давид. И негова първа съпруга. (!!!)
29.
О, удивителна власт на екрана. О, затъпяваща магия на телевизията. О, смайващо въздействие, което пропъжда грижите и рестартира блокиралите от стреса умове.
Ето защо, затрупана от толкова нова, при това смразяваща информация, първият ми рефлекс бе да пусна телевизора и да се оставя да ме унесе блудкавото мърморене на сутрешните предавания. Вяло сменях каналите и спрях само за да изпратя съобщение до Зерки и да го помоля да помогне на София и Фред да излязат от кашата, в която самата аз ги бях забъркала. След това продължих да минавам от рекламни клипове към не по-малко скучни информационни канали.