По този начин Луи би спечелил едновременно своята любов и законното място начело на империята „Барле“.
Не, нямаше никакво обяснение защо не бе изиграл този коз. Нима между врагове не бяха позволени всички средства? Никой не би могъл да ме убеди, че между тях е съществувало примирие, продължило повече от двайсет години. Защото никой от двамата не се бе отказал от борбата. Вече бях размишлявала върху това: как би могъл да бъде обяснен фактът, че при толкова завоевания никой от тях не се бе оженил до моята поява в техния живот?
Ако съглашението между тях е оцеляло, това означава, че ги свързват общи интереси или някаква страшна тайна. Друго обяснение не виждах. Върху какво почиваше този съюз на противоположности? Какъв натиск оказваше всеки от тях върху другия?
След като не можах да обхвана този проблем с всички негови разклонения, отново посегнах към мобилния телефон и дълги минути гледах снимката с коледната елха, надявайки се да почерпя от нея някакво вдъхновение.
– Господин и госпожа Льобурде – представих ги аз.
Двамата непознати възрастни се бяха сдобили със самоличност. Те можеха да бъдат само родителите на Емили и на Давид. Снимката вероятно е била направена няколко седмици или няколко месеца преди постъпването на брата и сестрата в Сен Броладр. Какво ли се бе случило със семейство Льобурде през краткия интервал от Коледа на 1971 година до март 1972 година? Как е станало така, че за толкова малко време децата им са останали кръгли сираци?
Твърде рано бе за каквато и да било хипотеза. Питах се само с какви сведения са разполагали приемните им родители. Флоранс Делбар бе заявила пред мен, че не знае нищо за миналото на Орор преди постъпването й в сиропиталището. Ала можех ли да й се доверя? Та тя бе потвърдила смъртта на дъщеря си и дори бе разиграла комедията с посещението на гробищата! Възможно ли бе да не знае нищо?
Чувствах се изгубена повече от всякога в тази гора от знаци и чак до обяд търсих някакъв ориентир. Вече ми се струваше, че всяка подробност има особено значение. Дори последният проект за татуировка на Луи придобиваше друг смисъл: инициалите S и F, редом със скалите, където се предполагаше, че е загинала Орор, вече звучаха в ушите ми не като девиза Semper Fidelis, а като израз на връзката между двамата прокълнати любовници Емили-Орор и Давид. Soror et Frater, „сестра“ и „брат“ на латински.
Всички тези сведения бушуваха в мен като неуспешно проведен химичен експеримент. Сякаш гъста пяна бе запълнила мозъка ми. Всички данни бяха налице и въпреки това сякаш губех ориентир. На кого да вярвам? Към кого да се обърна за помощ?
Луи? Той щеше да отрича очевидното. Ребека? Тя щеше да се опитва да прикрива истината зад недомлъвки. София? Маршадо?
Телефонът сякаш взе решение вместо мен.
– Обажда се Жан-Марк Зерки. Луи ми съобщи за проблемите на вашата приятелка... Онази, с която бяхте онзи ден.
Значи, капитан Льошер бе уведомил Луи, че по време на обиска в дома на госпожица Марс неговите хора са засекли неочаквани посетители.
– За щастие – продължаваше невъзмутимо адвокатът, – полицията не е установила нито взлом, нито опит за унищожаване на доказателства, каквито са били първоначално подозренията, предвид приятелството на двамата младежи с вас.
Унищожаване на доказателства? Не, но укриването им от полицията. Поне така се надявах. Дано Фред да е успял да запише файловете преди пристигането на ченгетата и да скрие флашката при задържането!
– Ще бъдат ли освободени?
– По принцип още днес следобед.
– Знаете ли какви записи са иззели хората на Льошер от уредбата?
– Не, за съжаление. Още не. Блокирали са мястото до първото заседание на съда. Пред това няма да можем да се доберем до уредбата.
Това не беше особено добра новина за делото срещу Луи. Цялата нападателна стратегия на Зерки се основаваше на прословутите видеозаписи с рускините. Без тях щеше да бъда много трудно да се докаже вината на Давид и да бъде оневинен по-големият му брат.
Следващите няколко часа прекарах в дълбок сън, който постепенно стана повърхностен и осеян със странни видения. Пръснати безредно около вцепененото ми тяло, записките на Луи сякаш плътно покриваха с думи кожата ми. Виждах в съня си как те се надигат, като подхванати от вихрушка. Всяка дума приемаше формата на органа, на който бе посветена, и постепенно оформиха телата ни в странно хартиено изваяние.