Какво ли би ме посъветвала мама при тези обстоятелства? Какво пословично просто решение би прошепнала ласкаво на ухото ми тя, която винаги ми бе сочила правия път?
– „Прибери се у дома, мила.“
Мод Лоран имаше отговор на всеки въпрос, който й поставяше животът, но според нея съществуваше само един лек за всички злини: „Прибери се у дома“. Намери си подслон, върни си при извора. Намери себе си.
С просълзени очи си помислих за къщата в Нантер, която бях продала. Моята къща. За това, че занапред единственият ми пристан бяха тези бездушни стени в един град, където завинаги ще си остана момичето от предградията, което Давид е забърсал.
– Прибери се у дома... – повтарях си гласно аз.
Скочих като ужилена от купчината разбъркани чаршафи, още влажни след неспокойния сън.
30.
7 юни 2010 година
Постоянният ви адрес все още е площад „Орлеан“ № 5, Париж, Девети район, нали така?“ Въпросът по телефона на служителката от „Мютализ“ все още звучеше в ушите ми.
Да отида там сама бе може би най-лошата идея. Би трябвало да предприема последователно следните стъпки: 1. Да поискам обяснение от Луи, Давид и още веднъж от Ребека; 2. Да проникна в сградата, изчаквайки следващото посещение там на Арман; 3. При всички случаи да прибягна до помощта на София в ролята на верния Санчо и без колебание да вляза в схватка с вятърната мелница на моите илюзии.
Защо не направих нито едно от тези неща? Дори сега, от дистанцията на времето, не бих могла да отговоря. Без съмнение защото пред лицето на страха човек винаги е сам, подобно на героя от някой филм на ужасите, който, противно на всякаква логика, дори да може да позвъни в полицията, да събуди жена си или да повика съседите, слиза сам в мазето, където го дебне чудовище, което накрая, естествено, го разкъсва.
И така, след два дни колебания, съпроводена единствено от образа на мама в кухнята на улица „Риго“, на Мод, която продължава да ми нашепва „Прибери се у дома, мила“, тръгнах сама, пеша към квартала Трините.
Вечерта беше мека и гальовна. Бурята бе освежила въздуха над столицата и времето бе подходящо за разходки без цел, сред присъщите на сезона ухания – цветя, тоалетна вода, горещи сандвичи...
Пътем си припомнях историите, които Луи ми бе разказал по време на нашите обиколки из града. Сетих се за неговата теория, според която сред парижкия декор винаги има поне един елемент, който да съответства на настроението ни в момента.
Докато минавах покрай еротичната сауна на булевард „Себастопол“, с която няколко седмици преди това се бях запознала отблизо, мислите ми поеха в друга посока. Връх взе споменът за преплетените тела. Опитвах се да го пропъдя, но той ставаше все по-натрапчив, виждах лицата на участниците, които сякаш ме приканваха да се присъединя към тях.
От безличната тълпа постепенно се откроиха две лица. Луи и Орор.
Ами ако ги изненадах в неприлично положение? Ами ако по време на тайнствените си изчезвания Луи посещаваше моята двойница? В това отношение Ребека бе напълно недвусмислена: двамата са били любовници „преди и след“ брака на Орор и Давид. Защо Орор бе сложила край на тайната си връзка с Луи? И бяха ли изобщо престанали да се виждат?
Потиснах, доколкото можех, тези картини, но те ставаха все по-осезаеми и аз едва ли не можех да докосна Луи и Орор, да подуша миризмата им, да усетя трепета на кожата и туптенето на сърцата в гърдите им. Тази перспектива ме изгаряше отвътре, подобно на лава изпепеляваше последните ми колебания и аз напразно се опитвах да се избавя от нея. Болезнено ме привличаше онази, която може би не съществуваше, но в действителност беше моето друго „аз“. Макар с двайсет години по-стара от мен, във въображението ми нейното тяло си оставаше недокоснато от времето. Под жадните длани на Луи гърдите й бяха все така стегнати и вирнати като моите. Дори вулвата й, с розовата свежест на големите и малки устни, не бе остаряла, приличаше на моята. Когато Луи ненадейно вкара в нея средния си пръст, аз се сепнах, сякаш го бях усетила в себе си, и неговият натиск върху грапавата вътрешност ми доставяше неизказана наслада.
– Продължавай... – стенеше Орор, повтаряйки молбата, която Луи толкова често бе чувал от мен.
Когато стигнах до кръстовището на булевардите „Страсбур“ и „Сен Дьони“ с обичайната космополитна тълпа, улични продавачи и неизменните задръствания, си представих как Луи вкарва в нея втори пръст и започва да ги движи така енергично, че тя залита. За момент изгубих чувство за ориентация.