Накъде трябваше да поема? Трябваше ли наистина да видя наяве най-ужасните си кошмари?
След като се лутах известно време, накрая се отправих към Големите булеварди. Изобщо не забелязвах лъскавите тераси на бирариите, ярките афиши на театрите. Почувствах само леко убождане в гърдите, когато минах покрай пасажа „Жуфроа“, откъдето Луи купуваше старинни бастуни.
Останалата част от пътя изминах като насън, сякаш джипиесът на чувствата бе поел контрол над нозете ми и решаваше накъде да крачат: право към булевард „Монмартр“, а сетне по булевард „Осман“ до разклона отдясно, за еднопосочната улица „Тетбу“. Поех нагоре по нея до улица „Лафайет“.
От колко време вървях така, люшкана от вълните на града? Стигнах до номер 80. Позлатените букви на табелата „Площад Орлеан“ блестяха на слънцето.
Какви ли бяха обичайните им любовни игри? Дали Луи правеше с Орор същите неща като с мен? Или въпреки приликата имаше различен подход към всяка от нас?
Опитах да си ги представя сгушени върху старинен персийски килим. Луи лежеше върху гърба на своята стара любовница в предпочитаната от него поза със самата мен. Дългият му, тънък пенис се вмъкна между гостоприемно разтворените бедра, а след това потъна в зейналата, влажна от желание вулва. Притиснал своята партньорка под тежестта си, той я хапеше по рамото, по тила, а на моменти дори по бузата и аз сякаш почувствах острите му зъби върху скулата си.
От време на време прокарваше ръце под корема на Орор и в зависимост от моментното си желание разтваряше белите й нежни бедра, за да може по-лесно да навлезе между тях, или дразнеше периферията на вулвата и необикновено големия й клитор.
Тя шепнеше: „Луи... Мой Луи“...
Известно време стоях неподвижна пред внушителния вход, вперила поглед в един детайл, който ми бе убягнал при първото идване. От двете страни имаше голяма позлатена цифра 80, а трета бе поставена между двете думи по следния начин: ПЛОЩАД 80 ОРЛЕАН. Тези три цифри сякаш бяха символ на любовните триъгълници, свързани с това място.
Санд, Мюсе и Шопен.
Орор, Давид и Луи.
Луи, Давид и аз.
Сега предстоеше и Орор, Луи... и аз.
3 х 80 = 240. 24 като моята възраст, изпадах аз в плен на нелепи суеверия.
– Търсите ли някого, госпожице?
Стар господин, който мъкнеше на повод булдог на преклонна възраст, бе спрял до мен, без да го забележа. С долна устна, увиснала като бърната на кучето, и шотландски каскет на главата, той поразително напомняше Жак Превер.
– Не... Впрочем да – веднага се поправих аз. – Идвам при един човек, но съм забравила кода.
– Нямате ли телефонния му номер? – зачуди се той с известна подозрителност.
– Да... Само че батерията на мобилния ми е паднала.
Размахах под носа му виновния телефон, като внимавах екранът да бъде от моята страна.
– Аха... И къде по-точно отивате, ако смея да ви запитам?
– На номер пет.
– Номер пет ли? Че аз живея тъкмо на номер пет! – възкликна той, сякаш това обикновено съвпадение превръщаше двама ни в стари съучастници. – И кого търсите?
Поколебах се, защото от отговора ми зависеше дали ще вляза. Не биваше да допускам грешка. Емили Льобурде? Орор Делбар? Или измамното съчетание Орор Барле? В крайна сметка при изчезването си от лицето на земята тя е носела тази фамилия.
Завръщане у дома. Завръщане при извора. Или да прибягна до чутото от „Мютализ“, че въпросната Орор Делбар живее на площад „Орлеан“ номер пет...
– ...Орор Делбар – отвърнах аз с почти въпросителен тон.
– А, така ли? Добре.
Лицето му се свъси и той неочаквано изгуби своята приветливост.
– Проблем ли има? – запитах аз, следвайки го по петите към двора.
– Не, не – отвърна той и си рамене. – Никакъв проблем. Просто...
– Да?
– Просто я виждаме доста рядко. Живее тук от десет години, а съм я срещал не повече от три пъти. Последният беше преди няколко години.
– Повечето време прекарва навън... – заех се да оправдавам аз моята двойница. – Има плаващо работно време.
Изглежда, мъжът прие лъжите ми за чиста монета, защото тонът ми бе доста убедителен.
Ала след като отминахме фонтана с мелодичния ромон на водата и вече се приближавахме към заветната цел, той се обърна и ме изгледа любопитно.
– Приличате на нея. Да не сте й сестра?
– Не... Братовчедка – смотолевих в отговор аз.
– Все си мислех, че...
Че е налице семейна прилика, довърших наум вместо него аз.
Щом стигнахме пред двойната остъклена врата, той набра кода, обърнал гръб към мен, за да не видя кои бутони натиска показалецът му. Любезен, но предпазлив.