След като влязохме, аз му благодарих и поех по стълбището вдясно. През това време той повика старинния асансьор с клетка от ковано желязо и се учуди, че не го следвам.
– Няма ли да се качите с мен? До кой етаж сте?
Въпросът му доказваше, че наистина рядко бе виждал Орор и не знаеше почти нищо за нея.
– Не, много сте мил. Аз съм до първия етаж.
Той кимна за последен път и най-сетне ме остави на мира. Изкачих се по широките и високи стъпала, а краката ми затъваха в дебелия червен мокет на едри цветни мотиви. Стените сякаш се люлееха пред очите ми и всичко ми се струваше някак нереално. Изобщо нямаше да се изненадам, ако пред мен се появеше двойка във фрак и бална кринолинова рокля, излязла от бляскавото минало на това място.
Ала освен острото скърцане на асансьора, от апартаментите не идваше никакъв шум. На площадката видях три врати. Не си спомнях указанията на Маршадо, а на нито един звънец нямаше надпис.
Опитах късмета си с най-близката до мен врата отдясно. Натиснах стария бутон от черен бакелит. Зачаках, нащрек и почти допряла ухо до вратата. От другата страна нямаше никакви признаци на живот.
Тогава позвъних на вратата срещу асансьора и след известно време отвътре се дочу обещаващо тракане на токове, последвано от изщракването на ключа в бравата. Вратата се отвори и пред мен се появи миниатюрна бабичка, каквато можеше да се намери в някоя приказка. Беше с очила, сив кок и розов шал на раменете.
– О... Прощавайте, госпожо. Сгрешила съм вратата.
– Не се притеснявайте, госпожице, не се притеснявайте.
Явно си умираше да поприказва с някого и разчиташе да се възползва от тази грешка. Аз обаче побързах да й обърна гръб, след като се извиних още веднъж, оставяйки я подло на нейната самота.
За да не събудя подозрения, в случай че реши да ме проследи през шпионката, изкачих четири-пет стъпала, а трийсетина секунди по-късно слязох обратно на пръсти.
Оставаше ми само вратата отляво. Определено тя бе търсената. Притиснах ухо до полираното дърво. Дочух музикален мотив, който звучеше плътно, и по това разбрах, че вътре някой свири на пиано.
– Шопен... – промълвих аз.
Явно по клавишите играеха нервни, неопитни пръсти. Въпреки прекъсванията и грешките разпознах ноктюрното, което двамата с Луи слушахме по време на първата ни среща.
На моменти музиката спираше, после отново подхващаше, повтаряйки предишните няколко такта.
Нима правеха любов под звуците на музика? Нима тези вариации представляваха идеалната музика за секс, която Луи диреше неуморно?
Ами ако абсолютният фантазъм на Орор и Луи бях... самата аз, еротичната двойница на Орор? Ами ако всички събития от изминалата година имаха тъкмо тази цел: да се съберем тримата в едно легло?
За момент имах усещането, че те ме дебнат от другата страна, долепени до същата врата, тя – допряла лице в дървото, а той – застанал зад гърба й, с вкаран в нея член, възбудени от това, че ни дели само тънка дъбова преграда. Почти чувах стенанията на Орор, докато той се движи в нея, пощипва с пръсти връхчетата на гърдите й, като притиска клитора й при всяко движение напред. Почувствах топлината на телата им, миризмата на кожата им, миризмата на секс и едва не припаднах. В опит да се съвзема опрях ръка в стената и без да искам, натиснах бутона на звънеца.
Звуците на пиано веднага прекъснаха. Миражът се разсея. След малко сякаш дочух леки стъпки, които се приближаваха. Нечия ръка несръчно натисна дръжката на бравата.
Все още имах време да избягам, да се спусна надолу по стълбите и никога повече да не помисля за Орор. Да приема Луи такъв, какъвто е, с цялото му безумие и всички негови тайни.
– Добър ден...
Гласът принадлежеше на дребничко, десетинагодишно момиченце в светлосиня рокличка и панделка в същия цвят.
Веднага долових смущението му. То ме изгледа недоверчиво и детските черти на лицето му се свиха от пристъп на паника: бях пред нея и в същото време вътре, до пианото.
Без да кажа нищо, разгледах нослето, очите, устата в дирене на някаква, дори бегла прилика. Възможно ли бе това да е тяхно дете?
Внезапно то се обърна и едва чуто извика:
– Госпожице...!
Не, Орор не беше негова майка.
От другия край на коридора до мен достигна глас, който сякаш беше моят собствен, може би малко по-нисък, за да сложи край на мъките на детето:
– Какво има, дребосъче? Мама ли е дошла?
Дочуха се приближаващи стъпки и пред нас се появи силует в бяла рокля. Жената отвори широко вратата, за да види какво е разтревожило нейната ученичка.