Тя би могла на свой ред да разтвори широко очи и да ме прогони от площадката. Не стори нищо подобно. Само се усмихна леко, сякаш искаше да каже: „Ето, най-сетне“. Гледа ме няколко секунди, положила ръка върху главата на детето, сякаш за да го предпази, а след това ласкаво го отпрати:
– Върви си у дома, Луиз. Стига за днес. Кажи на мама, че следващия път ще работим петнайсет минути допълнително. Разбра ли?
– Да, госпожице.
Момиченцето ме погледна за последен път изплашено, после изчезна по стълбите, като ме остави насаме със своята учителка по пиано. Моето огледално отражение.
Бях поразена колко малко времето бе променило Орор, или може би по-точно Емили. Още по-смайващ бе контрастът между гладките черти на лицето и съсредоточения поглед на жена, живяла сякаш хиляда години.
– Аз съм... – промълвих, без да мога да съставя свързано изречение.
Срещата с Орор за мен бе не само шок. Не знаех как да определя това, но вече си давах сметка до каква степен този миг ще промени живота ми и утвърдената ми представа за бъдещето. Това не е обикновена среща между две жени, които си приличат като близначки, а рестартиране на цялото ми битие.
Държанието й отново ме смая. Вместо да ме покани да вляза, тя се усмихна още веднъж и захлопна вратата под носа ми. Просто така. Без да бърза и без всякакви обяснения. Явно нямаше никакво желание да научи нещо повече за мен или просто да сравни нашите версии за положението.
Колкото и добронамерено да изглеждаше държанието й, то ми подейства като плесница. Вратата едва се бе затворила, когато аз се строполих на изтривалката, обляна в сълзи. Бях нокаутирана още преди първата схватка.
Когато отново посъбрах сили, изкрещях с все сили, подобно на ранено животно, което дори не знае къде се намира. Без да ставам, ударих с юмрук по вратата, после още веднъж и все така, без да спирам. Думках по нея като обезумяла. Отвътре обаче никакъв шум не издаваше каквото и да било движение. Приемаше мъката ми с пълно безразличие.
Не така се отнесоха съседите. Неколцина слязоха от горните етажи, включително моят стар познайник, този път без кучето. Някои от тях имаха намерение да ми помогнат и се питаха каква е причината да изпадна в такова жалко положение. Други заплашваха да извикат полиция. Ала колкото и да бях разстроена, обърнах внимание, че никой от тях не спомена за Орор или за друг обитател на апартамента. И никой не се осмели да позвъни на вратата.
От какво се бояха? Знаеха ли изобщо, че някой живее в апартамента и че тази жена не е призрак?
Подкрепяна от един младеж с физика на ръгбист, поех, залитайки към изхода, а след това прекосих малкия площад. Зад гърба ми заглъхваха възмутените възгласи и ми се стори, че от отворения прозорец отново дочувам ноктюрното на Шопен, този път изпълнявано гладко, със съответното темпо, очевидно от уверени пръсти.
Затворницата от площад „Орлеан“ бе възобновила безметежното си битие и без всякакви угризения ме връщаше към моето.
Добрах се до улица „Тетбу“, без да си давам сметка откъде съм минала. Безцелно обикалях известно време квартала. Бях като зомби, сякаш Орор ме бе лишила от собствената ми същност.
Едва обърнах внимание на издължения силует на голямата кола, която със рязко скърцане спря редом с мен. Вратите й се разтвориха, двама непознати изскочиха и без да кажат нито дума, се нахвърлиха върху мен. Едва впоследствие си дадох сметка, че носят качулки. Вдигнаха ме от тротоара и грубо ме хвърлиха вътре. За тях тежах повече от торба със смет. В този момент чувствах и че едва ли струвам повече.
Лимузината потегли с пълна скорост и тримата се търкулнахме на задната седалка. Ала въпреки люшкането действията на моите похитители си оставаха уверени и точни. Преди да успея да извикам, почувствах как пъхат в устата ми голяма спринцовка, чието съдържание веднага се стече в гърлото ми. Не можах да го изплюя и преглътнах болезнено.
Миг след това бях потънала в дълбок сън, смазана от действието на упойката. Въпреки това, макар да ми се повдигаше, вече в просъница почувствах облекчение, че непознатите ме бяха изтръгнали от преживения кошмар. Може би бях щастлива, че съм отдадена на чужда воля.
31.
Внимателно отворих очи, за да не бъда заслепена, колкото да докажа на себе си, че съм излязла от принудителната кома.
Погледнах надясно, после наляво, за да разбера къде се намирам. Ала явно все още не бях възвърнала напълно съзнанието си и не можех да се ориентирам за времето и мястото, където бях попаднала.
Зрителното ми поле се свеждаше до тесен разфокусиран тунел, през който не виждах почти нищо. Главата ми болезнено пулсираше и ми пречеше да се съсредоточа.