Отбелязах, че стаята, в която се намирам, е просторна. Беше потънала в полумрак, осеян със светли петна около няколко свещника, поставени направо върху пода на черно-бели квадрати. Характерният ромбовиден паркет и мебелите в стил ампир, чийто лак лъщеше в сумрака, бяха за мен ценни сведения. И тъй като размерите бяха по-малки от тези в замъка на Жозефин...
– Боа Прео...
В този малък замък, разположен недалеч от Малмезон и почти напълно реконструиран през Втората империя, декорът бе почти идентичен с този от престижния образец. Надявах се да не се лъжа, защото инак едва ли щях да разбера къде са ме откарали моите похитители.
Черни завеси закриваха високите прозорци и не ми позволяваха да открия друг ориентир.
За момент ме обзе паника и направих опит да се раздвижа. Едва тогава усетих как в китките ми болезнено се впиват връзките, с които бяха пристегнати към облегалките на тапициран с червена коприна фотьойл.
За щастие, не бях гола, както се опасявах след травмиращата постановка, която ми бе устроил Давид. Въпреки това не бях с моите дрехи, а в дълга бяла риза.
Опитах да се освободя, но възлите се оказаха здрави. Дали Орор, жената, която бях открила няколко часа преди това на площад „Орлеан“, бе в течение на случващото се с мен? Дали не бе съучастница на този зловещ спектакъл?
В другия край на залата имаше врата, която изскърца и се открехна, колкото да мине през нея някаква сянка. Тя приближи с донякъде несигурна крачка и в един момент различих мъж в дълъг бял фрак със златна бродерия. Лицето му бе скрито зад маска със същия цвят.
На няколко крачки от моя фотьойл той кривна надясно. Вероятно там се намираше електрическият ключ, защото миг след това помещението бе обляно от ослепителна светлина. Това ми даде възможност да се уверя, че предположенията ми са били верни: сребристосивата тапицерия на стените и украшенията в античен стил наистина принадлежаха на балната зала в Боа Прео, каквато я познавах от фотографиите.
Веднага почувствах присъствието на мъжа до себе си. Той се наведе и топлият му глас произнесе до ухото ми няколко думи, за да ме успокои:
– Не се тревожи. Веднага ще те освободя. Беше завързана само за да не паднеш.
– Луи...? – прошепнах аз.
Мъглата пред очите ми вече се разсейваше и въпреки маската ясно различих чертите на лицето му.
– Всичко ще бъде наред.
– Защо... Защо сме тук?
Устните му се разтегнаха в широка загадъчна усмивка. Същата усмивка, с която Луи възторжено ми бе показал своя романтичен Париж. Питах се каква мистерия ми е подготвил този път, но той се задоволи да каже само:
– Надявам се да ми простиш метода, до който прибягнах... Но, така или иначе, целта оправдава средствата.
Би могъл да ми каже каквото си ще, бях щастлива, че в този момент чувам гласа му. Щастлива, че усещам уханието на лавандула, което затваря предишния ми страх в пашкул от нежни спомени. Въпреки това, докато освобождаваше една по една ръцете ми, част от мен продължаваше да се бунтува, не толкова покорна или просто недотам замаяна от веществото, което ме бяха принудили да погълна в колата.
Какво означаваше целият този маскарад? Защо бях отвлечена точно след срещата с Орор? Дали не бе накарал да ме проследят? Вярно, не бях отговорила на повикванията му по телефона, но нима това му даваше право да постъпва така с мен?
Отново се отдалечи, този път към една от вратите зад мен, отбягвайки по този начин въпросите, които имах намерение да му задам.
„Всичко ще бъде наред“, бе обещал той. Но какво всичко?
– Ела! – покани ме той и направи знак да го последвам.
Поех боса по хладния под с несигурна крачка, защото все още едва се държах на краката си. Докато го следвах, забелязах, че за втори път, откакто го познавам, се движи без помощта на бастун.
Той бутна вратата с украса във формата на лира и букет цветя, която водеше към по-малка стая. По средата имаше шивашки манекен с дълга рокля в цвят слонова кост. Въпреки състоянието, в което се намирах, веднага познах булчинската рокля „Скиапарели“, принадлежала на Ортанс, същата, която носех, когато преди една година едва не се омъжих за по-младия от братята Барле.
– Не може да бъде... – прошепнах изумено аз.
Тогава дълго съжалявах, че я върнах на Давид, след като вечерта я съблякох в стаята „Жозефин“ , за да отдам тялото си на припрените ръце на Луи. Няколко дни по-късно Арман бе минал да я прибере от „Шарм“ и очевидно я бе възстановил в предишното й състояние.