– Нуждаеше се от известна поправка, но смятам, че сега е толкова красива, колкото и в деня на сватбата на моите родители – с тържествен тон обяви Луи.
– Аз... Не мога – промълвих едва чуто.
– Не ти ли харесва? – престори се, че не ме разбира той.
– Луи – заявих аз, въпреки че се чувствах смазана от умора. – Не можем да се оженим... сега.
– И защо не?
Усмивката му бе толкова ослепителна, колкото и вечерта на нашата първа целувка, нежна и приветлива, както през дните на нашия съвместен живот.
– Не говориш сериозно?
– Напротив, мисля, че никога не съм бил по-сериозен – отвърна той с неочаквана тържественост.
Ето че тази прелестна рокля щеше да се превърне в погребален саван за обета, даден пред самата мен да не се омъжвам за него, преди да съм го избавила от всички негови тайни.
– Аз те обичам. А знам, че и ти ме обичаш...
– Не можем да направим това – отново се възпротивих аз с писклив от възмущение глас. – Би било същинско безумие!
Тогава той улови ръцете ми по-скоро нежно, отколкото заплашително.
– А, така ли смяташ? Не си ли ти младата жена, която само преди месец ми предложи ръката си... Същата, която организира нашия годеж недалеч оттук?
Очите му бяха властно вперени в моите и чакаха отговор.
– Това си ти, нали?
– Аз... Аз я видях днес – възразих някак неуместно. – Видях я, Луи.
Думите, които хвърлих в лицето му, изглежда, не успяха да го извадят от равновесие. Ала макар че клепките му дори не трепнаха, видях, че е разбрал какво имам предвид.
– Зная... Е, поне подозирах, че се е случило. Но, вярвай ми, това няма никакво значение.
– Наистина ли?... Никакво значение? – задавих се аз.
Как би могъл да се отнася по този начин към някогашната си любов? Нима бе способен да заличи всичко с едно махване на ръката, след като Орор бе оказала такова влияние върху неговия живот и дори бе станала причина за нашата среща?
– Ако исках – прошепна той, – бих могъл да се оженя за нея безброй пъти. Само че тази вечер тук си ти. С мен.
Какво бих могла да възразя аз, която от самото начало бях гледала на себе си като грешка при кастинга в изискания любовен свят на братята Барле? Дубльорка на една жена, която според мен едва ли бе излязла току-така от неговия живот ...
Значи, ме приемаше, въпреки че бях се изплъзнала от всички изпитания, на които смяташе да ме подложи преди нашия съюз? Увлечена в лудешко дирене на истината, бях забравила за същината на нашата любов, за сливането на нашите души и нашите пера, което черпеше сили от съчетанието на телата ни.
Той се върна обратно в парадната зала, рязко се обърна и така ме изгледа, че не можах да издържа погледа му.
– Гостите са тук. Ще влязат всеки момент.
– Луи, аз...
Той посочи булчинската рокля, която блестеше на светлината на полилеите като символ на съгласието, което се надяваше да чуе от мен само след няколко минути.
– Хайде... Ще облечеш ли тази рокля, или не? Трябва да ми отговориш сега, Ел. И знай, че какъвто и да е твоят отговор, втори път няма да чуеш от мен този въпрос.
Предявяваше ми най-нежния и ужасен от всички ултиматуми. Трябваше ли да приема неговата разюздана любов, след като тя вече бе станала причина за един провален брак и за семейна война?
– Да... Отговорът ми е „да“. Ще я облека.
Или по-скоро щях да я облека за втори път, молейки се този път нещата да минат добре.
Тогава, без какъвто и да било коментар, той се устреми към другия край на салона и отвори крилото на двойната врата. Появиха се две тънки женски фигури и се отправиха към мен.
– Добър вечер – припяха в хор двете млади жени.
Едната явно бе фризьорка и гримьорка, защото държеше в едната си ръка четка, а в другата преса за коса, докато гардеробиерката стискаше възглавничка с карфици и ножици.
Те ме грабнаха като кукла и само с няколко ловки движения ми навлякоха роклята, нагодиха я към пълното ми тяло и гърди, вдигнаха косата ми на кок, от който тя се спускаше на вълни над тила, след което внимателно и пестеливо положиха грим върху лицето ми.
Въртяха се край мен като врабчета около Пепеляшка и не след дълго, още преди раздразнението ми да бъде изместено от възхищение, приключиха работа. Накрая ми подадоха две малки огледала, за да мога да се видя. Преображението беше поразително. Двете млади жени бяха същински феи, които като по чудо ме бяха превърнали в принцеса.
Известно време Луи ме гледа прехласнато, занемял от гордост и възхищение. След това разтвори този път и двете крила на вратата в другия край на салона, за да пусне гостите. Всички те бяха маскирани и във вечерно облекло, което, за разлика от неговия старинен костюм, беше съвсем модерно. Един мъж в лакейска ливрея и с посребрени коси – може би Арман? – се спусна към мен, носейки втори фотьойл, напълно идентичен с този, на който седях, и мълчаливо го постави редом. Друг слуга донесе масичка в египетски стил, с крака във формата на сфинксове, върху която имаше голяма кутия от пурпурно кадифе.