Сред благоговейна тишина гостите пристъпиха към нас. В този момент Луи седна на фотьойла до мен.
– Благодаря... – прошепна ми той с овлажнели очи.
Междувременно млада брюнетка с матова кожа и тъмни къдрици застана от дясната ми страна.
– Привет, принцесо! И благодаря!
Ето и тя? За какво ми благодари?
– „Благодаря“ ли? – промълвих аз.
– Ами да... Ако не беше ти с твоите фантазии, никога нямаше да я облека втори път.
София подръпна деколтето на роклята и аз веднага я познах: това бе прословутата идеална рокля. Това движение разкри гърдите й по доста неприличен начин, което не убягна от погледите на мъжете, бездруго вече вторачени в нея. Сред тях разпознах русата, късо подстригана коса на Фред и оплешивяващите слепоочия на Франсоа Маршадо, който изяждаше с очи приятелката ми много по-настоятелно от всички останали. Същевременно нищо не показваше, че Давид е тук.
Странно бе, че всички, включително София, се държаха така, сякаш това е съвсем обикновен вечерен прием.
– Софи – наведох се към нея аз, без да мога все още да дойда на себе си. – Кога ви предупредиха?
– За тази вечер ли? В последния момент. Всички получихме този следобед есемес, нещо като „Явете се веднага във вечерно облекло в Рьой-Малмезон“. На всичко отгоре двамата с Фред бяхме в леглото... Така че едва успяхме да се приготвим!
Тънката и стройна фигура на Ребека на свой ред се отправи към нас. Тя зае мястото си до Луи, последвана от мъж в тъмен костюм и трикольорна лента през рамото. Без съмнение това бе единственият официален служител от „Гражданско състояние“, който се бе съгласил да почете с присъствието си брачната церемония на това място, при това организирана така спешно.
Като махна бегло към залата и гостите, представителят на кметството застана на няколко метра от нас, кръстосал ръце върху корема, изпъкнал между пешовете на сакото му.
Ненадейно зърнах сред роклите и костюмите пъстрата блуза на мама. Усмихна ми се тъй нежно, както само тя умееше, и я чух да мълви:
– Обичам те. И ти ме обичаш.
Гърлото ми се сви и очите ми се напълниха със сълзи.
Мъжът с трикольорната лента направи още една крачка напред.
После се изкашля и с тържествен глас, напълно съответстващ на пълната му, закръглена фигура, прикани присъстващите да запазят тишина. Стотината поканени вече бяха налице.
– Добър вечер на всички! Благодаря ви, че дойдохте толкова дружно и при това толкова бързо на това прекрасно място. Тази вечер ще бъде сключен брак между госпожица Анабел Лоран, двайсет и четири годишна, журналистка на свободна практика, с постоянен адрес улица „Риго“ № 29, Нантер, департамент О дьо Сен... Нали така, госпожице?
Той ми отправи казионна усмивка, която ме остави напълно безчувствена. Споменаването на предишния ми адрес обаче ме развълнува и бих дала всичко на света, за да може мама да бъде с мен в такъв ден. Явно съдено й е било да пропуска всички мои сватби.
Междувременно забелязах как въображаемият й образ се изгуби сред тълпата гости.
– Да, да. Точно така, в Нантер – отвърнах най-сетне аз, след като София ме побутна няколко пъти с лакът.
– Добре, госпожице Лоран... И господин Луи Барле, четирийсет и две годишен, директор на художествена галерия, с постоянен адрес улица „Тур де Дам“ № 1, Париж. Нали така?
– Правилно – потвърди с твърд глас Луи.
– Най-напред ще ви припомня вашите права и задължения...
Докато заместник-кметът редеше думите с безизразен глас, аз се опитах да открия сред присъстващите други приятелски лица. Стори ми се, че зад маските различавам Албан, Пеги, Давид Гарше и дори Жан-Марк Зерки, с напомадена повече от всякога гарвановочерна коса, която лъщеше от грейналите над нас полилеи. Останалите вероятно бяха приятели на Луи. Значи, това бе социалната среда, в която се движеше моят бъдещ съпруг. Това бе обкръжението, сред което не след дълго щях да се окажа.
– ...съпрузите трябва да бъдат напълно и съвършено искрени помежду си, като не прибягват до никакви лъжи относно миналия, сегашния или бъдещия им живот, както умишлено, така и чрез премълчаване. Слушам ви. Повторете след мен: „Заклевам се“.
Не, очевидно пълничкият мъж, който се канеше да ни съедини, не бе произнесъл такива думи. И все пак ми се щеше да го бе сторил. Бих желала взаимно дадената клетва да ни обвърже с пълна прозрачност.