Щях да се омъжа за Луи. Тук. Сега.
Вече не можех да избягам или да се откажа. Веднъж бях отказала на по-малкия му брат и не се чувствах в състояние да пожертвам и по-големия, когото обичах, върху олтара на няколко натрапчиви съмнения. Заради сянката на една жена, която жива се оказа много по-враждебна, отколкото мъртва.
– Госпожице Лоран, приемате ли за съпруг тук присъстващия господин Луи Барле?
Наложи се да повтори два или три пъти ритуалната фраза и моето упорито мълчание предизвика леко оживление сред присъстващите. София отново ме сръга с лакът и просъска през зъби със заповедническа гримаса:
– Мамка му, Ел, кажи „да“!
Накрая възможно най-високо и уверено, доколкото ми позволяваше състоянието тази вечер, заявих:
– Кълна се.
Заместник-кметът тихичко прихна и смехът му зарази част от присъстващите. С назидателен тон той ме поправи:
– Засега едно „да“ ще бъде напълно достатъчно, госпожице.
– Да... – промърморих аз, а очите ми ненадейно се просълзиха. – Да, разбира се.
– Чудесно, благодаря – прие той отговора ми с лека подигравка в гласа. – Господин Барле, приемате ли за съпруга тук присъстващата госпожица Анабел Лоран?
После се поизпъчи, а вратът му се изду и зачерви като мях:
– Няма нужда да се кълнете, нали така?
Луи не обърна внимание на шегата и се обърна към мен. С необикновено топъл и ласкав глас, който ми напомни безкрайните моменти, прекарани в неговите обятия, и уханието на тялото му:
– Да, съгласен съм.
Стори ми се, че този отговор идва от дълбините на неговото същество, и цялата се разтреперих.
– Добре, добре, добре – одобри трикратно служителят, както би постъпил нотариусът Вюрман. – Съгласно дадените ми пълномощия ви обявявам за съпруг и съпруга.
И сякаш бе в течение на всички перипетии, довели ни до този момент, добави закачливо:
– Този път всичко е официално, мога да се закълна в това!
Въпреки плоското му чувство за хумор тук-там се раздадоха смехове, но веднага след това аплодисментите избухнаха като фойерверки по време на национален празник и дълго време изпълваха просторната зала.
Луи целуна разплаканото ми лице и допря устните си в моите. Просълзената София ме притисна към пищния си бюст. Едва сега си дадох сметка какво се е случило. Да, всичко това действително се отнасяше за мен. Аз бях младоженката, която едва се държеше на краката си, без съмнение все още отчасти под действието на наркотика, но и пияна от неприлично щастие.
Луи отново ме прегърна и прошепна на ухото ми:
– Сега вече нищо не може да се изпречи между нас.
Давид бе направил всичко, за да ни раздели, и случилото се в този момент доказваше, че е загубил играта. Въпреки това се боях, че бракът като институция няма да бъде достатъчен, за да ни предпази веднъж завинаги от неговия гняв.
Луи обаче вярваше в това. Той сияеше в ярките си одежди и от лицето му не слизаше усмивката на задоволство, с която бе посрещнал заветните думи.
– За малко да забравя...
Той грабна от масичката кутийката и без много церемонии я отвори. Вътре имаше две венчални халки, дочакали заветния момент. Веднага познах фамилния пръстен, но този път върху него бяха гравирани нашите имена. Другият пръстен беше уголемено копие, явно предназначен за мъжкия пръст на Луи.
Той хвана ръката ми и тържествено ми постави венчалната халка. На свой ред аз постъпих по същия начин, цялата разтреперана, но най-сетне избавена от паразитните мисли, които помрачаваха радостта ми.
Накрая предизвикателно, както по време на игрите в нашата стая, се обърнах към него.
– Да не би все пак да си ми приготвил някое последно изпитание...?
Не можех да се съглася нашето бракосъчетание да премине обикновено като всички останали. Би било обида за взаимната ни страст. Представих си как гостите неочаквано се събличат и се превръщат в куп вкопчени едно в друго голи тела както по време на нашия годеж. Ала в отсрещния край на залата вече бяха внесли масите с ястия, прозвуча музика и някои от присъстващите дори започнаха да танцуват както по време на която и да е сватба.
– Изглежда, си разочарована – прихна той.
– Хм... Донякъде.
Ала Луи не позволи разочарованието ми да се развие. Той стисна ръката ми и ме поведе по черно-белите квадрати на пода. Странно, но никой от околните не се опита да ни спре. До входа ни очакваше Ришар с шофьорска фуражка на бръснатата глава, невъзмутим както винаги. Той подаде на Луи бастуна и ни направи знак да го последваме.