– Моята роза... – промълви той на себе си.
Ако можеше, Луи непременно би заместил своята тоалетна вода с уханието, от което в момента се опиваше.
Явно въодушевен от тази първа близост, без предупреждение той вкара езика си в мен и веднага го извади, за да усети по добре мускатовия вкус на вулвата ми. Докосваше постоянно едни и същи места, съобразявайки ритъма и натиска, за да ми позволи да доловя отчетливо всяка отделна ласка.
– По-нагоре... – не издържах и го помолих аз, раздразнена от прекомерната му предпазливост.
Той изпълни желанието ми, премести устата си към малкото триъгълниче и пое между устните си пъпчицата, притаена между гънките на кожата. Подръпваше я, а сетне я отпускаше, за да я лапне отново, радвайки се на насладата, която това ми доставя. Чувствах как постепенно между нас отпадат всички прегради: табута, опасения, тъги и сдържаност. Колкото по-настоятелно ставаше движението на устните му, толкова по-силно ставаше моето усещане, че цялата се губя между тях. Бях на път напълно да обезумея.
Между полуразтворените си ресници зърнах, че в момента колата е спряла насред площада пред катедралата.
Насладата ми растеше, излизаше навън, издигаше се към върховете на двете кули, танцуваше около скулптурните фигури, сияеше с блясъка на стъклописите. Аз бях мадоната на Луи, а моето щастие бе неговият шедьовър.
– Да!
Викът ми прозвуча като изстрел и ми се стори, че чувам как отвън гълъбите се разлетяват подплашени. Вече изобщо не ме беше грижа, че някой ще ме чуе. Исках радостта ми да стане достояние на целия свят. „Да“ на слетите ни тела. „Да“ на съвместния ни живот. „Да“ на сбъднатите ни мечти. Това вече не бе колебливото „да“, с което година преди това, пак пред този храм, бях дала отговор на Давид. Сега то бе пълно, искрено съгласие, взело връх над всички мои опасения, едва засенчено от последните останали тайни около фамилията Барле.
Сега вече наистина бях готова да приема Луи в себе си, да направя свое неговото желание. Клепките ми дадоха знак, без да се налага да произнасям нито дума. Той леко се повдигна и застана на колене между бедрата ми. Главичката на члена му затрептя, сякаш бе птичка, която дири своето гнездо. Проникна в мен бавно, решен да се наслади на всеки сантиметър. Бяхме създадени за това съчетание и за още много други, които тази нощ и следващите нощи щяха да ни предложат. Стоеше почти неподвижен, предпочитайки да почувства как членът му трепка в мен, съвпадащ идеално с отреденото му място.
Не зная колко време стояхме така, застинали като статуи от плът, съсредоточени върху най-беглите усещания, докато членът му бе дълбоко в мен, торсът му притиснат в гърдите ми, а лицето му заровено в косите ми. Накрая, в нежен спазъм, той промълви в тиха въздишка:
– Обичам те...
Канех се да му отвърна със същото, но той заглуши клетвата ми с нежна целувка.
После посегна към нишата във вратата откъм него, извади плик и ми го подаде с плахост, която ме разчувства.
– Какво е това? – зачудих се аз с все още разтреперани бедра.
– Отвори го.
Единственото съдържание на плика бе ключ. Извадих го предпазливо, сякаш беше ранено птиче, и разгледах прикрепения към него етикет.
– Втора стая – прочетох на глас аз.
– Нашата стая. Стаята за брачни двойки. Единствената, до която момичетата на повикване нямат достъп.
– Но... Къде се намира тя?
Без да се хваля, познавах всяко ъгълче на хотел „Шарм“. И въпреки това не можех да се сетя къде би могъл да е разположен този сватбен апартамент, който той ми предлагаше в дар.
– До него не може да се стигне по коридора, а през тайна врата в първа стая.
Зад някое от многобройните огледала на стаята „Жозефин“, предположих аз. Горях от нетърпение да го видя, да напиша в него страници, по-прекрасни, отколкото в предишната стая. Мислех си колко приятно ще бъде да продължим там диалога между нашите пера и нашите тела. Вече предвкусвах мига, когато ще мога да превърна в думи настоящия момент.