– С кого да започна?
– С мен, ако нямаш нищо против.
– Мислех, че нямаш никакво намерение...? – обади се Луи.
– Вярно. Нямах го предвид само по отношение на мен. Но в случая... е различно.
– Какво искаш да кажеш?
Не бяха необходими повече обяснения. Той напълно бе разбрал за какво става дума, макар да нямаше представа какво ще бъде конкретното изпълнение.
Ето защо, вместо да му отговоря, легнах по гръб и предоставих на Стефан своя пубис, който тя се зае да обръсне изцяло. Не след дълго в преддверието към големите ми устни остана само тънка ивица косми.
Луи не знаеше дали да се възхищава, или да се възмущава от тази лудост. Поне бях спечелила първия манш: бях успяла да го смая.
Макар и леко, първото докосване на иглата до нежната ми кожа ме накара неволно да изпискам, но след това вече продължих да търпя мълчаливо. След като привикнах към леката болка, тя стана поносима.
Зърнах зад гърба на татуистката лицето на Луи, който надничаше любопитно като хлапак , без да може да отгатне какво ще очертаят накрая тези безброй убождания.
– Какво е това? – не се стърпя той.
– Почакай... Ще видиш.
– Перо?
Не. Това бе венчелистче, изострено в основата и издуто към върха, вдлъбнато отляво и изпъкнало отдясно, в различни нюанси на сивото.
Стефан работеше чевръсто и след по-малко от четвърт час погледна дяволито към Луи с въпросителна усмивка.
– Твой ред е.
Кимнах в знак на потвърждение, адресирано по-скоро към татуирания, а не към татуистката, а Луи, когото познавах като неизменно уверен в себе си и тъй чужд на каквото и да било подчинение, покорно легна, без да каже нищо.
Също както стори с мен, тя обръсна окосмяването и сред благоговейна тишина направи няколко измервания с шивашки сантиметър и изрисува съвършено същото цвете, което вече бе положила на мен, с тази разлика, че пъпката бе изострена отгоре и закръглена отдолу.
– Онова ли е, за което си мисля? – запита Луи, докато художничката довършваше творбата си върху зачервената кожа.
– Не зная – пошегувах се аз. – А ти за какво си мислиш?
Когато Стефан приключи и намаза с облекчаващ крем раздразнените участъци, аз леко и внимателно легнах върху Луи, като погледнах надолу, за да проверя дали двете рисунки съвпадат така, както си бях мечтала.
Резултатът беше съвършен. При допира на телата ни двете венчелистчета оформяха обща сфера: неговото мъжко Ян бе неразривно свързано с моето женско Ин. Занапред щяхме да се чувстваме по-завършени, по-съвършени благодарение на съчетанието от тези две сили. Трябваше да обединим двете енергии, да ги слеем в една, за да съставим отново онова чувствено цяло, в което се бяхме превърнали.
Дали в този момент той наистина се разплака? Или просто съм заспала?
4.
15 май 2010 година
Госпожице Барле, изглежда, сте една много заета млада жена! От колко време се опитваме да уговорим тази среща с вас?
Мъжът в черен костюм ми протегна ръка. Имаше вид на стар прелъстител, наближаващ шейсетте, с оредели напомадени коси и с неприсъща за професията му прекомерна любезност. Въпреки това нищо не пречеше един нотариус да се държи приветливо със своите клиенти. Той придърпа към мен старо, хлътнало кресло и седна зад бюрото на чисто новия кожен стол. Тази подробност неволно прозвуча като послание: тук само той имаше право да забогатява.
– Зная, съжалявам... Освен това не се казвам госпожица Барле, а Лоран. Също като моята майка, Мод Лоран.
Очарователната му усмивка се стопи и той постави върху носа си очилата, за да прегледа допълнително купчината документи върху подложката от марокен.
– Да, да, да... разбира се. Трябва да се спрем заедно върху две групи документи. Нали така?
– Точно така – потвърдих аз.
– Наследство от името на Мод Лоран в полза на нейната дъщеря Анабел Лоран. Дотук сме на едно мнение...
– Да.
– ...както и брачен договор, заверен от моя парижки колега Оливо, между вас, госпожице Лоран, и господин Луи Барле.
В очакване на потвърждение от моя страна той вдигна гъстите си вежди и заприлича на куче, което дебне знак от страна на своя стопанин.
– Точно така.
– Чудесно, чудесно, чудесно. Ето че нещата се изясняват.
Причината за моето посещение би трябвало да му е известна още преди пристигането ми в неговия офис, предвид обстоятелството, че господин Вюрман открай време бе нотариус на мама и документите около наследството отдавна събираха праха тук.
Леко напрежение на мястото, където преди три дни Стефан бе поставила татуировката, пропъди надигащото се в мен раздразнение. Болката беше слаба, но след като кремът върху раната засъхнеше, тя на моменти ме отпращаше към един приятен спомен.