– Разбрах отлично, господин нотариус – натъртено казах аз, сякаш за да му напомня деонтологичните императиви на неговото съсловие. – Само че след като този имот си остава сто процента мой след брака, защо би трябвало да крия съществуването му от моя съпруг?
Той започна да се люлее доста смешно на стола си, като по този начин окончателно разсея чара на някогашен покорител на женските сърца.
За да се измъкне от положението, отвори папката, започна да прелиства документите, като всеки път плюнчеше показалец.
– Виждам тук един проект за брачен договор с господин Давид Барле.
Нарочно подчерта собственото име, за да избегне всякакво объркване.
– Беше ми предоставен от колегата Оливо едновременно с брачния договор, който ви обвързва с господин Луи Барле.
– Първият от тях не е в сила – прекъснах го аз по-рязко, отколкото би ми се искало. – Не съм положила върху него обичайния си подпис.
За пореден път се поздравих за присъствието на духа, благодарение на което в последния момент бях парафирала официалния документ по начин, който го бе направил невалиден. Господин Вюрман ме гледа известно време, после се изкашля по доста неприятен начин.
Какво толкова смущаващо би могъл да открие, за да ме посъветва той, човекът на закона, да измамя чрез затаяване моя бъдещ съпруг?
– Да, да, да... Всичко това ми е известно. Казвам ви всичко това само защото...
– Само защото...? – настоях аз, подразнена от мънкането му на изплашена девица.
– Ето какво: ако се сравнят двата документа, наяве излиза известна аномалия. Вижте сама.
Той ми подаде вървите страници от двата договора, този, за, слава богу, осуетения брак с Давид, и другия, който обещаваше лъчезарно бъдеще с Луи. Нима можеше да има нещо по-несъвместимо? По-очевиден контраст?
– Е, и? На какво трябва да обърна внимание?
С едната дръжка на очилата той посочи последователно реда с гражданското състояние на моя бъдещ съпруг и този на мъжа, който за малко не е станал наистина мой съпруг.
– Ето тук. Нищо ли не ви прави впечатление?
Тогава аз се зачетох, поглеждайки ту единия, ту другия лист. Отначало не забелязах нищо, но сетне истината блесна пред мен. Не можех да повярвам на очите си.
Давид Барле: роден на 5 януари 1969 година в Сен Серван, 35400, Ил е Вилен.
Луи Барле: роден на 18 май 1968 година в Париж, 75015, Париж.
– Съгласно тези договори – продължи той – Давид и Луи Барле са родени в интервал от седем месеца. Първо Луи, а след него брат му Давид. След седем месеца, госпожице. Седем. А не девет, дванайсет или осемнайсет. Разбирате ли ме?
Не бе необходимо да съм прекарала бременност, за да съзнавам биологическата невъзможност Луи и Давид да са родени от една и съща майка.
– Явно става въпрос за грешка при въвеждането на данните – предположих аз.
Как ми бе убягнала тази подробност преди година, когато Арман ми бе предал първия от тези два документа? Трябваше да си призная, че толкова се бях бавила, толкова се бях колебала дали да подпиша договора, обвързващ ме с Давид, че никак не бе чудно да не обърна внимание на подобно несъответствие.
Господин Вюрман лапна дръжката на очилата, която преди малко бе използвал като обвиняващ пръст, и сви лице в гримаса на съмнение.
– А може и да не е грешка...
Тези думи разтвориха широко вратите на неговия кабинет за всякакви, една от друга по-съмнителни спекулации, които предварително отхвърлях.
– Чуйте ме: в продължение на няколко месеца живях с Давид. Виждала съм с очите си документите му за самоличност. Мога да ви гарантирам, че е роден на 5 февруари 1970 година. Значи, повече от година и половина след по-големия си брат. Така че няма никакво чудо.
– Добре, добре, добре. Щом вие казвате...
– Казвам го! – почти изкрещях аз, едва потискайки напиращото в мен вълнение.
– Просто исках да ви спестя неприятна изненада или някакво разочарование... По повод новопридобитото от вас наследство например.
Сдържах се да не избухна и дадох израз на неприятното усещане, като отвърнах рязко:
– Отлично се справям и сама в тази сложна ситуация. Благодаря ви.
– Много се радвам...
– Аз също.
– ... и заключавам, че ще сметнем бъдещата ви придобивка за изцяло ваша собственост, естествено при условие, че я получите преди подписването на брачния договор. Нали така?
Стъписването ми продължи прекалено дълго, за да мога да прикрия обзелото ме колебание.
– Нали така, госпожице?
– Не... Не знам. Ще видим това, когато избера въпросния апартамент, ако нямате нищо против.