Трепнах. Не можех да повярвам, че подобни решителни думи са се отронили от устните, които така страстно се бяха притискали до устните на Луи, до неговото тяло, до пениса му, с които бях пила от извора на душата му само няколко дни преди това в цветния пашкул на Малмезон. Тук вече не ставаше въпрос за никакви цветя... При тази мисъл усетих болка на мястото на татуировката и леко се намръщих.
Макар отговорът ми да отлагаше решението, сам по себе си беше достатъчно двусмислен, за да ми покаже, че неговото откритие вече ме разяжда отвътре. Ала засега не виждах друг лек срещу него освен отрицанието.
Нотариусът кимна с дискретна, но порядъчно лукава усмивка, като по този начин наруши присъщата за длъжността му сдържаност.
След като ме отведе в кабинета на своя секретар, където ме посрещна удивително млада и привлекателна жена, господин Вюрман сложи ръка на рамото ми и нейната тежест сякаш подчерта препоръката, която ми направи с бащински тон:
– Напълно права сте да не прибързвате. Първо обмислете нещата... Времето, отделено да проучване на истинското положение, никога не е изгубено.
Дали говореше за бъдещия ми апартамент... Или за миналото на братя Барле в момент, когато бях на път да сключа законен брак с единия от тях?
Още обмислях двусмислието на думите му, когато той вече се бе прибрал в убежището си – като рак, пъхнал се под камък.
За щастие, мозъкът ни непрекъснато реже кадри, както при монтажа на филм, и пропуска определени епизоди. Така в нашите спомени остават само критичните и решаващите моменти, а ежедневието бива заличено.
Като по чудо петнайсети май се оказа именно ден, белязан само от силни моменти. Без да си давам сметка за неясните обстоятелства, които ме бяха отвели от кантората на господин Вюрман до този хол, украсен с ухаещи на подправки сухи цветя, към двайсет часа, така или иначе, се озовах в малък кокетен хотел недалеч от „Порт Доре“, където бях посрещната от две приветливи англичанки, в пълно съответствие с приятната атмосфера в него.
– Добър вечер. Очакват ме в петнайсета стая.
– Петнайсета... – потвърди късо подстриганата брюнетка с доста подчертан акцент. – Да, вашият приятел пристигна. Намира се на първия етаж.
По време на изпълнените с леност следобеди бях разказала на заинтригувания Луи, че от месеци насам някакъв неизвестен клиент кани на среща София. Зачуди се, че мъжът продължава да се вижда с нея и след официалното затваряне на „Нощни красавици“, агенцията, която първоначално ги бе свързала.
Онова, което в началото бе за приятелката ми просто пикантно приключение, разнообразяващо обичайните поръчки, с времето напълно я бе обсебило. Ако непознатият не я бе заплашил на няколко пъти да не я потърси повече, тя без съмнение би се опитала да разкрие самоличността му, като внезапно включи осветлението в потъналата в пълен мрак стая, където се срещаха. Оттогава този мъж, с пенис, ухаещ на ягоди или на малини, до такава степен изостряше либидото й, бездруго възбудено от необичайния сценарий, че тя часове наред ми говореше за него и непрекъснато отлагаше момента, когато ще обърне внимание на Фред, моя бивш приятел, и по този начин безжалостно го измъчваше.
– Тук ли си? – прошепнах аз, след като открехнах втората врата на петнайсета стая.
Задължително условие за подобен фантазъм е да влезеш в напълно затъмнена стая, без да виждаш, нито да виждат теб, като за тази цел трябва да бъде елиминиран всякакъв източник на светлина. Това е възможно единствено в стаи, където между вратата на коридора и вътрешната врата има антре, което да спре всеки нежелан лъч, макар не винаги напълно успешно.
Обясних си избора на този хотел именно поради това особено разположение, защото нищо друго не оправдаваше да се отдаваме на лудории извън любимия ни „Шарм“, толкова далеч от нашия дом.
– Ела... – прошепна той от срещуположния ъгъл на стаята.
Не, сега си спомням. Нищо такова не каза той. Напротив, упорито държеше илюзията за анонимност между нас да бъде съхранена по всякакъв начин. Ето защо не произнесе нито дума през цялото време, което прекарахме в тази стая. През онзи ден дори не бе използвал обичайната тоалетна вода. В резултат, за да го позная, разполагах единствено с ръцете си и доверието ми към него. Нищо друго не ми говореше, че срещу мен, в тази непрогледна тъмнина, е той и никой друг.
Мълчанието му ме накара да постъпя като него. Едва долавях сянката му на канапето, обърнато към леглото. Не помръдваше. За времето, през което ме е очаквал, очите му вероятно бяха привикнали с мрака, защото почувствах, че се взира, оглежда фигурата ми и следи предпазливите ми движения. Без да кажа нито дума, свалих една по една дрехите си, също загрижена да не избързвам и да се съобразявам с особената атмосфера, която обгръщаше двама ни. Без нито дума се изтегнах на леглото, което той се бе погрижил предварително да оправи, и останах така, дебнейки и най-малкия шум или миризма.