Имахме сили само да се строполим редом върху изцапаното легло, като всеки от нас положи ръка върху интимните части на другия, блажен притежател на това късче небе.
5.
18 май 2010 година
Обединени в свещения съюз на татуировката.
Ето че сега двамата с Луи бяхме свързани не само чрез веригите на чувствеността, които с всеки изминал ден ни стягаха все по-здраво. Да, бях предпочела като първообраз на този наш съюз незаличимото клеймо на мастилото, а не годежната халка. Може би си спомняте, че с халките до този момент не ми бе провървяло...
Впрочем дали Давид за пореден път бе рециклирал пръстена на Ортанс, който до неотдавна бе предназначен за мен, а сега трябваше да бъде по мярка на Алис? Признавам, че не можах да се сдържа, и прехвърлих жълтата преса, за да открия снимка на Алис, на която се вижда лявата й ръка. След проверката обаче установих, че на безименния й пръст няма нищо. Не бе изключено той да постави там прословутия пръстен по време на по-официална церемония от нелепото интервю, но, естествено, в присъствието на журналисти и папараци.
Вечерта на нашата анонимна среща бях на път да разпитам Луи за несъответствието, открито от нотариуса Вюрман. Всичко това, разбира се, беше някаква глупост, но все пак не преставах да мисля за него. Само два дни преди рождения му ден бе съвсем лесно да засегна тази тема и аз много се изкушавах да го сторя. Накрая наистина не издържах. Истината е, че любопитството ни убива, освен ако не ни побърка.
– Май 1968 година... Струва си човек да се роди именно тогава – подхвърлих му аз с престорена небрежност.
Както всяка година пресата предвиждаше бурна социална пролет по подобие на пролетта на шейсет и осма, а политици и синдикалисти от всякакви цветове се надпреварваха да обсъждат подобна възможност и евентуалните последици от нея. Тъкмо в този момент един от тях коментираше тази тема по телевизията. Луи почти не му обръщаше внимание и се бе зачел в някакво списание за изкуство.
– Да... Е, през 1968 година са се родили поне няколко стотин хиляди, от които поне десетина хиляди, също като мен, през май. Така че в това отношение не съм единствен по рода си.
– Вярно... Само че не всички могат да разкажат толкова интересни неща, свързани със своето раждане.
На 19 май 1968 година стачките продължавали вече трета седмица, а по бензиностанциите нямало капка бензин. Тъй като колите били останали без гориво, а и такси не можело да се намери, Андре Барле взел една триколка с педали за разнасяне на издаваните от него вестници, за да откара по спешност Ортанс до клиниката. Със същото возило, четирийсет и осем часа по-късно върнал у дома жена си и детето под изумените погледи на принудените да ходят пешком парижани. Сцената била толкова любопитна, че съседите извадили фотоапаратите и я обезсмъртили. Този епизод се запечатал във фамилната памет и бил описван всеки път, когато се наложело да се внесе оживление по време на някоя скучна вечеря.
– Е, вярно. Наистина е доста необичайно – призна Луи.
– Виж Давид например... – продължих аз.
– Какво?
– Сигурна съм, че никой вече не си спомня любопитни подробности, свързани с раждането му през януари 1969 година.
Понеже той не реагира, продължих незабавно:
– Вероятно януари 1969 година е бил съвсем обикновен месец. Особено пък пети, четири дни след Нова година.
Без да прекъсне четенето, Луи съвсем невъзмутимо ме поправи:
– Януари седемдесета година, а не шейсет и девета. Давид е роден на 5 януари 1970 година – заяви с безизразен глас той.
Уж четеше, но бих могла да се закълна, че докато казваше това, очите му бяха втренчени и неподвижни.
– Сигурен ли си, че не е през шейсет и девета? – настоях аз, без да повишавам глас.
– Да. Давид е роден на 5 януари 1970 година. Все пак не може да не знам рождената дата на брат си.
Каза това като нещо, което се разбира от само себе си, и все пак успя да ме убеди само наполовина. Естествено, че по принцип беше прав.
Безсмислено бе да засягам тази тема пряко. Очевидно бе, че по този начин няма да науча нищо.
– Е, в крайна сметка шейсет и девета или седемдесета... няма никакво значение – заключих с небрежен тон аз.