– Не съвсем.
Той стана рязко, захвърли списанието на ниската масичка и без да ми даде възможност да продължа, съвсем неочаквано подхвърли закачливо:
– Я ми кажете, като сте такава историчка, знаете ли къде е вашият „Десет-пъти-дневно“?
Въпросът му ме хвана неподготвена. Очевидно това бе и целта, защото можах да отговоря само:
– В нашата спалня, нали?
– Проблемът е, че го няма там. Преди малко претърсих цялата къща и не го открих.
Все още не можех да свикна с последното название, тъй като нашето постоянно жилище си беше същински дворец. Къща. Дали Спящата красавица е казвала за своя замък: „Хайде, момчета, писна ми да гоня разни дракони, прибираме се вкъщи?“.
От ограничено, топло и уютно пространство, всяко ъгълче на което бе пропито с нашите минали наслади, се бяхме преместили в този грамаден дом, който не бе лишен от душа, но твърде дълго бе останал необитаем. Твърде дълго.
– Впрочем, когато се изнасяхме от „Шарм“, не бяхме ли се уточнили, че ти отговаряш за него?
Не обичах да му отправям упреци, но нашата уговорка наистина беше такава. Сега чудесно си спомнях.
– Напълно вярно. Питам се дали не съм го забравил в първа стая.
– Е... В такъв случай ще мина оттам да го потърся.
– Супер – насърчи ме той. – Междувременно можем да използваме хвърчащи листи, които после да вмъкнем в бележника.
– Окей. Но нали всъщност ти искаше да пишеш в него?
В това отношение не бяхме установили никакво конкретно правило. Пък нямаше нужда. Докато живеехме на двайсетина или двайсет и пет квадратни метра в първа стая, „Десет-пъти-дневно“ попадаше в ръцете ту на единия, ту на другия, според това дали се забавляваме, почиваме или подреждаме, което се случваше много по-рядко. Не бе необходимо да планираме предварително и всеки пишеше в него, когато му скимнеше. Така едно съвместно преживяване или усещане намираше място върху перфорираните листи на бележника от перото на единия или на другия, а понякога и на двама ни.
– Щеше ми се по-скоро да препрочета някои места...
Тъкмо това до този момент бяхме правили рядко.
– Така ли? И защо?
Той приближи до мен, прегърна ме здраво и притисна татуираното място на корема върху моето, вперил поглед в очите ми:
– Защото много се радвам на неотдавна настъпилите промени у вас, госпожице...
Годежът ни в Малмезон му бе харесал, а също така без съмнение и срещата ни на сляпо. Забелязвах това по сдържаната му усмивка, сякаш оттогава в устата му бе останал възкисел вкус. Ликувах вътрешно при мисълта, че по този начин съм взела известно предимство пред него.
– ... Имах желание да сравня вчерашната Ел с днешната.
– Да не говорим – обадих се загадъчно аз, – че все още не си се запознал с утрешната!
Наведох надясно глава, все едно че предлагам шията си за целувка, а самата долепих устни от дясната страна на неговата шия, там, където се виждаше крайчето на розовата пъпка, татуирана от Стефан. Обожавах да целувам татуировките му. Имах усещането, че черпя енергия от тях, сякаш техните шарки ми вдъхваха живот.
– Хм... Започва да ми става интересно.
Тази малка игра между нас не бе случайна. Бяхме 16 май, в навечерието на четирийсет и втория му рожден ден. Той долови в думите ми скрито обещание, без да става нужда да му се обяснява.
– Надявам се да е така! Само че, драги мой, можеш да ме измъчваш цели два дни и пак няма да научиш нищо!
– Само два дни ли? – пошегува се той и този път впи зъби в основата на тила ми.
– Ай!
Пред вас мога да разкрия, че подаръкът, който му бях приготвила със съучастничеството на Изиам, бе пряко продължение на цветната нощ. Така да се каже, в градски вариант. За нощта на 18 срещу 19 май бях запазила всички стаи на хотел „Шарм“, които щяхме да изследваме една по една, и във всяка от тях го очакваше нов мъжки фантазъм... Във всеки случай такъв, какъвто си представях, че витае във въображението на Луи.
Ала редом с намерението да задоволя докрай желанията на моя любовник, много повече ми се щеше да го накарам да разбере до каква степен тази галерия от химери ми позволява да дам простор на моите желания. Щях да го удовлетворя само дотолкова, доколкото самата аз откривах подтик в собствените ми фантазии. Дали щеше да оцени тази нова промяна у мен? Дали щеше да забележи появата на начинаещата сексуална магьосница в сянката на майстора?
Витрината на галерията „Соваж“ ми се стори доста по-скромна, когато вечерта на 18 май застанах пред нея, под ръка с облечения в официален костюм Луи. Запълнена бе открай докрай с редица безнадеждно сиви телевизионни екрани без образ, които минувачите по улица „Севине“ отминаваха с пълно безразличие.