– И това ли е страхотната инсталация на твоето галено протеже? Тъмни екрани?
– Потърпи малко...
Той ме накара да влезем в галерията, където Албан Соваж, все така словоохотлив и приветлив, какъвто го помнех, все така плешив и брадат, но с нови очила, според последните модни тенденции, не криеше трескавата си възбуда
– Ще бъде стра-хот-но, приятели! Направо страхотно! От кабинета на министърката се обадиха, че тя ще мине лично да хвърли един поглед. Тук ще бъде и цялата преса. Дори кореспондентът на Таймс Магазин във Франция.
Тълпата любопитни беше все още рехава, а аз не можех да разбера какво ще бъде естеството на изложбата. По белите стени бяха окачени екрани, много по-многобройни, отколкото на витрината. Те също не проявяваха признаци на живот. Единствената разлика с техните събратя откъм улицата бе, че над всеки от тях се мъдреше названието на някой град по света: Лондон, Токио, Сидни, Сан Франциско, Рио, Москва, Рим, Йоханесбург, Шанхай, Калкута, Берлин, Стокхолм и пр. „Изключително и само в реално време, чрез уебкамери...“ – според обяснението, което бе дал Давид Гарше по време на празника по случай настаняването ни в новото жилище.
Значи, това бил готвеният от него страхотен удар? Туристически изгледи от цял свят? За какви ни вземаше?
– По местата си ли са момичетата? – тревожеше се Луи с ръка на талията ми.
При тези думи той посочи широка черна завеса в дъното на галерията, зад която вероятно се криеше малка сцена.
– Тъкмо приключват с гримирането. Сред десет минути ще бъдат готови – осведоми го галеристът.
– Чудесно.
– Представление ли ще има? – запитах, ненадейно обзета от любопитство.
– Нещо такова...
Луи искаше да ме изненада и аз добре го разбирах. Съвременното изкуство, както той го схващаше и защитаваше, бе предназначено да действа като електрошок. Целта беше зрителят да бъде смаян с всички възможни средства. Веднъж доведен до това състояние, той би трябвало с остатъка от разсъдък да разшифрова социалната критика, вложена в съответния концептуален буламач.
– Охо! – възкликна Албан и посочи група новодошли. – Ето че новите ни жертви пристигат. Значи, работата е опечена.
Любителите на вернисажите притежават особени радари. Безпогрешно долавят кога ще се появят първите табли с петифури и шампанското ще заискри във високите чаши, за да се втурнат към тях.
– Дали Давид не е някъде тъдява?
Ставаше дума за Давид Гарше, разбира се, звездата на вечерта. Онзи, от когото зависеше дали Луи ще пробие в артистичните среди – и обратно.
– Ако е там, където беше преди пет минути, вероятно още повръща водката с портокалов сок в тоалетната.
– Нали нямаш нищо против да го повикаш?
Сред новодошлите забелязах Ребека Сибони, директорката на „Нощни красавици“, агенцията за компаньонки, където известно време бях работила. Беше с все същата руса грива, а слабото й, почти мършаво тяло бе стегнато в пембено костюмче с неутрална модна линия. Не бяхме се виждали от миналата година, когато през едно юнско утро двете със София бяхме нахлули в дома й. Струваше ми се, че оттогава са минали цели столетия. Оставих Луи на неговите задължения и отидох да посрещна моята бивша работодателка.
– Добър вечер, Ребека. Отдавна не сме...
– Вярно. Радвам се да видя колко добре ти понася семейният живот. Чудесна си.
Съпроводи оценката си с поглед, който се плъзна по прилепналата китайска рокля, подчертаваща тънката ми талия и закръглените бедра, която Луи ми бе подарил за случая.
Зад този комплимент долових нотка на онова огорчение, което тя отдавна таеше в себе си. Тя бе тази, която дълго време бе мечтала да свърже живота си с Луи.
– Благодаря.
Между нас настъпи продължително неловко мълчание, по време на което в ума ми пробягаха разни мисли. Спомних си например интимния начин, по който тя се обръщаше към Луи в пиратския запис, който Фред бе направил на техен телефонен разговор: „Мили Лу. Знаеш, че винаги съм с теб, мили Лу. Изцяло и завинаги“. Тази вечер тя отново бе с него.
Оттогава често бях премисляла естеството на тяхната връзка. Щеше ми се да вярвам, че в нея няма никаква двусмисленост: отначало Луи бе изпълнявал заръката на Давид. После наистина се бе влюбил в мен и със съучастничеството на старата си приятелка бе направил всичко, за да ме накара да се откажа от брака с неговия по-малък брат. Ала впоследствие това обяснение не бе устояло на новите разкрития: оказа се, че съм двойница на Орор, тяхната обща младежка любов. След това... Просто бях престанала да се измъчвам с въпроси на тази тема. Какво значение имаше, след като вече живеех с единствения мъж, когото бях обичала в живота си?