– Имаш ли представа какво са ни подготвили? – запита ме Ребека.
Посочи екраните около нас и сякаш невидимо ухо бе чуло думите й, точно в този момент всички те внезапно светнаха. Отначало върху тях се появи изпитателна таблица, а след това объркани изображения, което означаваше настройка на уебкамерите по света. Започнаха да се появяват части от бельо, слипове, боксерки или прашки, окосмени пубиси с различни цветове и нюанси, кожа на представителки на различни раси.
Няколко секунди по-късно не остана никакво съмнение относно истинския сюжет на инсталацията: четирийсетина мъжки и женски полови органи от всякакви възрасти, произход и размери, които бяха показвани директно в близък план.
Най-удивително от всичко бе яркоцветният кабел, който излизаше от всеки екран и минаваше по тавана на залата във формата на шарени пипала. Отделните му краища се събираха в дъното на галерията и се губеха зад завесата, където се намираше малката сцена.
– Добър вечер и добре дошли в галерията „Албан Соваж-Луи Барле“...
Ето че моят мъж официално заемаше своето място в най-затворения и най-снобски свят на планетата, този на галериите за съвременно изкуство.
Съвсем непринудено Албан взе микрофона и започна да се разхожда сред тълпата гости, която ставаше все по-гъста.
– Двамата с Луи сме щастливи да ви приемем тази вечер, за да споделите с нас новата творба на Давид Гарше Перманентен секс.
След това подхвана някакви философско-концептуални брътвежи, при това с такава сериозност, все едно че обявяваше годежа на английски принц с ар енд би певица. Накрая подаде микрофона на издигнатия върху гребена на вълната художник, който, блед като платно, се бе появил сякаш от нищото.
Младият денди го грабна и като обърна гръб на публиката, започна да говори към екраните, сякаш те бяха живи хора:
– Okay, touch yourselves, please. Започнете да се докосвате, ако обичате.
В синхрон, като някакъв балет, към гениталиите се протегнаха ръце и започнаха да изследват разголената им анатомия.
– Now... go jerk off – окуражи ги Давид Гарше. – Сега можете да се галите.
Със същата съгласуваност всички без колебание започнаха да мастурбират. Именно в този момент забелязах, че върху екраните има еднакъв брой мъже и жени, разположени последователно, мъж, жена, след това пак мъж и така нататък, както изискват правилата на етикецията по отношение на сътрапезници.
Докато всеки от анонимните участници продължаваше да действа, давайки израз на задоволството си повече или по-малко шумно, съответният кабел започна да свети. Не след дълго обстановката вече напомняше нощен клуб с ярки многоцветни неонови светлини.
Не бях обърнала внимание кога Албан се е приближил до мен.
– Обърнете внимание – прошепна той на ухото ми, – степента на удоволствие, което изпитва всеки участник, се измерва в зависимост от звуковия спектър на неговите стенания... Колкото по-близко е до оргазма, толкова по-ярки са съответните цветове.
– И цялата тази инсталация служи само за това? – запитах аз, стъписана от кичозния изглед на устройството. – Да направи от галерията нощен клуб в оргазъм?
– Нямаш представа колко си права... Пъшканията им биват премодулирани в музикални ноти чрез устройство от типа ауто-тюн. Миксажът се осъществява директно. Просто трябва да се изчака да достигнат определения минимален интензитет.
При тези думи Давид Гарше подкани своите храбри войничета на полето на насладите да вдигнат звуковото ниво:
– Harder... Harder, please, guys! По-силно... По-силно, ако обичате, приятели.
Колкото по-силно се чуваха пъшканията на участниците, толкова по-оживен ставаше шепотът на гостите край мен. Всеки от тях наблюдаваше околните и съобразяваше държанието си с тяхното, а някои едва сподавяха въздишката на отвращение или откровената насмешка.
Улових погледа на Ребека и тихичко я запитах:
– Наистина ли министърката на културата ще дойде да види... това?
В знак на недоумение тя вдигна вежди, които бяха толкова руси, че краищата им просто не се виждаха. От тонколоните в залата се разнесоха първите резки звуци на електронна музика, която все пак бе достатъчно ритмична, за да накара околните да започнат да се полюляват в такт. Дадох си сметка, че тя представлява композиция, съставена в реално време от въздишките, идващи от всички краища на света. Оригиналността на инсталацията се състоеше именно в това: всички смятаха, че присъстват на обикновена провокация, докато в действителност слушаха музикално изпълнение, плод на онова, което се разиграваше пред очите ни.