– И какво да отключа с него?
– Нямам представа. Каза ми, че ти си щяла да разбереш.
– И кога успя да ти го предаде?
– Преди малко. Когато видя да идва полицията.
– Окей.
Огледах със съмнение ключа.
– Заръча ми също така да ти предам, че трябва да прибереш вашия бележник от хотел „Шарм“ и да поставиш под ключ всичко, което би могло да бъде сметнато за твърде „горещо“. Точно това бяха думите му. И пак добави, че ти си щяла да разбереш.
Още при първия вой на полицейската сирена Луи бе предвидил какво може да се случи с галерията и със самия него като управител. Ето защо бе дал съответните указания на Албан за ограничаване на щетите. Сега ние, които бяхме поставили сексуалността в центъра на нашата история като двойка, трябваше да прикрием всичко, за да не може правосъдието да се възползва от него като оръжие срещу нас. Всичко това изглеждаше толкова абсурдно, толкова несправедливо. А ето че трябваше да понеса нов удар в корема.
– Ел! Ел!
Шумът от познати забързани крачки ме накара да се обърна.
Възползвайки се от суматохата в галерията, София и нейните дружки бяха напуснали сцената. Приятелката ми, облечена набързо в късичък пеньоар, потичваше към мен със засрамен и обиден вид, защото бе отгатнала какво се е случило.
– Ел, позволи ми да ти обясня...
В този момент, без да се замислям, хукнах право напред, макар тясната рокля да ме спъваше, пробих си път през множеството, което продължаваше да се тълпи в тясната еднопосочна улица. Без да знам къде отивам, продължих по улица „Сент Антоан“ по посока на Сена.
Просто исках да се отдалеча час по-скоро. Да забравя как розата на Луи ми бе отнета от полицаите. Да разсея уханието на неговия парфюм, който все още се носеше над паважа. Да съхраня само спомена за слетите ни тела и да пропъдя всичко останало, паразитните чувства и образи, които непрекъснато заплашваха да развалят всичко.
Всичко, така или иначе, бе пропаднало, включително моят подарък. Изненадата, която му готвех тази вечер в „Шарм“, нямаше да се състои.
6.
Сред географията и легендата на Париж кварталът Маре заема особено място. Ортодоксални евреи около улица „Розие“, гейове и художници из целия квартал, модна младеж съставя неговата пъстра фауна...
Според мен най-странно тук е, че най-централният от всички парижки квартали, заемащ части от Първи, Трети и Четвърти район, не предлага онези претенциозни атрибути, както би могло да се очаква. Напротив, по свой начин той има по-скоро периферен, по-типизиран, по-скромен изглед. Въпреки прочутите паметници, апартаментите с открити греди по таваните на непостижими цени, той е съхранил своя достъпен, непосредствен и дори според някои простонароден вид. Във всеки час на деня там човек може да си купи фалафели или сандвичи с пастърма. Може да заговори всеки негов обитател, без да изпита неприятното чувство на декласиран, както би му се случило в твърде аристократичните Осми или Шестнайсети район. Маре е съумял така добре да вплете в едно паметта за миналото и съвременността, историческото наследство и авангарда, шика с чипса, че отдавна всичко тук е претопено в хомогенна амалгама. Сърцето на Париж има свое сърце. И това не престава да ме удивява и очарова.
Защо ви разказвам всичко това? Защото Маре стана близък на мен, момичето от предградията, по времето, когато тук се намираше офисът на „Нощни красавици“. След аукционната къща „Друо“ и нейните околности този периметър, съставен от тесни улички с множество магазини и заведения, бе най-близък за мен и София.
Ето защо никак не бе чудно, че именно оттук започнах да диря жилището, което имах намерение да купя, още на следващия ден след посещението при нотариуса Вюрман. Двустайните апартаменти далеч надвишаваха моите възможности, но амбицията ми би била напълно задоволена от гарсониера с едно помещение, служещо за спалня, дрешник и трапезария, долу-горе в този ред, но, така или иначе, установяването ми в този квартал вече беше осъществима мечта, тъй като, след като платих данък наследство, разполагах с малко повече от триста хиляди евро. Посетих няколко ужасно порутени и мрачни жилища, но накрая попаднах на малко очарователно гнездо на шестия, предпоследен етаж без асансьор, на улица „Трезор“, покрита с паваж и без изход, прочута с терасите на своите кафенета. Все още не бях дала оферта и брокерът на недвижими имоти ме преследваше с обичайния припев:
– Такава цена, при това в улица без изход, е нещо изключително! Съвсем наскоро бе предложен за продажба и, повярвайте ми, бързо ще се намерят купувачи. Само този следобед водих там двама кандидати.