– Мога да заплатя в брой – задоволих се да отвърна, доволна, че поне веднъж мога да покажа мускули.
– Като казвате в брой...?
Очите му светнаха.
– Разполагам с цялата сума – потвърдих аз. – Е, ще я получа до няколко дни. Но няма нужда да тегля заем.
– Включително разходите по прехвърлянето?
– Трябва да изчисля, но... да, така смятам.
На каква цена. Смъртта на мама. Но нали самата Мод открай време ми напомняше, че трябва да съхраня моята независимост? Тя, която се бе борила да придобие своята чрез самостоятелен дом, при това без всички неприятни задължения, които тегнеха върху жените по онова време? След заминаването на баща ми нито един мъж не бе могъл да окаже върху нея каквото и да било влияние. Вероятно бе имала няколко авантюри, но си бе останала единствена стопанка на дома. Мама никога не се бе проявявала като войнстваща феминистка. Но като свободна жена, да. Жена, която не позволява на никого да диктува поведението й или да направлява живота й.
И така, докато бягах с все сили, колкото се може по-далеч от галерията „Соваж“, по-далеч от София и от нещастието, сполетяло Луи и неотдавнашния ни годеж, инстинктивно поех надясно по улица „Роа дьо Сисил“ към апартамента, който възнамерявах да купя. Като по чудо договорът за продажба щеше да се оформи без мое участие и ключовете някак от само себе си щяха да паднат в ръката ми.
Тъкмо приближавах към салона за татуировки „Драгон Тату“, владение на Стефан и нейните три сътруднички, когато забелязах, че София е все още по следите ми. Боса, с полуразтворен на голия корем пеньоар, тя постепенно ме настигаше. Проклетата китайска рокля ми пречеше да вървя по-бързо.
– Спри! Почакай, Ел... Мамка му!
Изобщо не исках да я виждам. Продължих да потичвам с риск да си изкълча краката на високите токчета.
Стори ми се, че следващото подвикване на София идва от по-далеч. Беше прекратила преследването.
– Почакай... Луи няма нищо общо с това... Аз сама помолих Албан да ме наеме.
Спрях на място. Полуголата София стоеше по средата на улицата, привличайки погледите на минувачите. Едва по-късно си дадох сметка, че те вероятно са ни взели за две лесбийки, които преживяват криза в отношенията.
Погледнах разстоянието между нас, но тя бе тази, която направи няколко крачки и се приближи. Хвана ме за ръка и ме поведе, като че бях безжизнена кукла, докато стигнахме ресторант „Ескал дю Либан“. Разпознах мястото, където година преди това Ребека ми бе уговорила среща. Където за пръв път осъзнах чувствата на Луи към мен.
Двете седнахме напълно изтощени, защото сутрешните бягания по алеите на Венсенската гора бяха далечен спомен. София авторитетно поръча чай и сладки.
– Да не искаш да ме накараш да повярвам, че Луи няма нищо общо с това...?
– Кълна ти се, нищо общо няма. Моята приятелка Пеги е близка с Давид.
– Близка с Давид ли?
– С Давид Гарше – побърза да уточни тя. – Случайно ми спомена за тази изложба, за предложението му, което й се сторило забавно... Само че изобщо не ставало дума за мое участие. И двамата се съмнявали, че на теб няма да ти хареса. Аз самата настоях пред Давид и Албан да ме вземат.
– Господи, Софи... Все си мисля, че струваш повече.
Тя се втренчи в мен и придърпа полите на пеньоара, между които погледът на сервитьора проникваше опасно дълбоко. Той поднесе чая и сладките, след което се оттегли с похотлива усмивка.
– Я ела на себе си! Струвам точно толкова, колкото са готови да ми платят. Да не си въобразяваш, че на драго сърце приемам подобни свинщини? Да не си въобразяваш, че не мечтая за нищо друго, освен да въртя задник пред някакви сноби? Честно казано, те с нищо не са по-добри от мръсниците, любители на пийп шоу. Последните поне не търсят префърцунени оправдания, за да „лъскат бастуна“.
– Ами в такъв случай... просто не го прави.
– Супер! Иди го кажи на моя хазяин. На моя банкер. На кредитните институции, благодарение на които оцелявам. И накрая иди го кажи на оня гадняр от супермаркета!
– От супермаркета ли?
– Касиерът, който не ми маркира дамските превръзки, а аз в замяна трябва всеки път да му показвам циците си, докато се навеждам да платя.
Не знаех какво да й отговоря. През последните месеци вече няколко пъти бях предлагала да й помогна с парите, но тя всеки път отказваше под предлог, че такава милостиня, колкото и приятелска и „добре дошла“ да беше, в никакъв случай няма да реши проблема. Нуждаеше се не от малко налични пари, а от истинска работа, стабилно положение и постоянен доход. Допълнителните дългове щяха да бъдат като черешка върху тортата на всички онези, които вече беше натрупала.