Значи, някъде в началото на март 2009 година. Около четири месеца, след като започнах работа като момиче на повикване. Вероятно братята Барле не са преглеждали постоянно картотеката на Ребека или пък тя е правела предварителен подбор.
Досега не си бях задавала въпроса за привързаността на Луи към покойната Орор. В моменти на откровеност постепенно бе признал, че е бил влюбен в нея. Ала постоянно се бе стремил да омаловажи чувствата си, изтъквайки, че изборът на Давид от страна на Орор за него е бил облекчение.
Дали наистина е било така? Какво ли е почувствал, когато пръв е видял на снимката двойница на младата жена, тоест мен?
– Значи, той пръв се е влюбил в мен... – заключих като на себе си аз.
– И аз така смятам – потвърди приятелката ми. – Ако има нещо, в което изобщо не бива да се съмняваш, това са искрените му чувства към теб.
– Така ли мислиш? – подложих я на изпитание аз.
– Бях там, когато те видя на снимката. Видях как му подейства. Луи не е влюбен в някакъв си призрак. Влюбен е в теб.
– Но това не съм била аз, а само снимката ми.
„Нашата снимка“, помислих си, като си спомних за моята двойница.
– Може би... Но изглеждаше като гръмнат. Нещо като любов от пръв поглед.
И въпреки това ме бе отстъпил на своя брат. Въпреки това за известно време бе станал негов съучастник в един извратен сценарий, според който единият се жени за мен, а другият ме посвещава в порочните им игри. Въпреки това, също като Давид, той всъщност обичаше жена, която прилича като две капки вода на онази, в която е бил влюбен двайсет години по-рано.
Пропъдих от ума си тези смущаващи мисли, защото истината бе, че заради мен Луи бе поел всякакви рискове. На първо място, след две десетилетия примирие, отново се бе скарал с брат си.
По печалния ми вид София, изглежда, осъзна на какъв хлъзгав терен ме е поставило нейното признание, защото рязко смени темата, макар новата изобщо да не бе по-приятна:
– А как си с работата? Очертава ли се нещо?
– Отникъде нищо! След случилото се можеш да бъдеш сигурна, че Давид е направил всичко, за да стана персона нон грата в тези среди.
– Нищо не се знае... – опита се да ме успокои тя.
Шумът от кафе-машината изпълни помещението и ми спести отговора. После настъпи тишина и около нас се разнесе уханието на прясно кафе и на подправки, които не бих могла да определя.
– Почакай... – обадих се накрая аз. – Когато хора, които никога не си срещала, ти заявят по телефона, че твоят профил не отговаря „на техните стандарти за професионализъм“... Просто няма смисъл човек да задава въпроси.
– Така си е...
– Не знам дали Фред ти е споменавал, но го помолих да ми направи копие на моето единствено предаване Културен коктейл.
Предаването, което бе белязало моето навлизане в телевизионните среди и което така и не бе излъчено.
– Е, и?
– Познай какво са му отговорили от архива на БТВ.
– Не мога.
– Че рекламният клип, пробните снимки и дори кастингите са били изтрити по искане на дирекцията. Край на историята. Все едно, че моето предаване никога не го е имало. Дори като проект.
– Е, поне в това отношение си наясно.
Да. Само че в резултат се оказва, че мога да претендирам за професионален опит не повече, отколкото при връчването на дипломите. На всичко отгоре в моето си ви зейва дупка от цяла година.
Когато най-сетне излязохме от ливанския ресторант, зърнахме Стефан, която пушеше цигара на отсрещния тротоар, облегната на вратата на своя салон. Със зареян поглед, тя се бе изстъпила пред грамадното лого, което заемаше цялата витрина: три женски силуета в бяло, а над тях надписът Драгон Тату, украсен с три портокалови цвята.
Тя ни видя и дискретно ни махна с ръка.
– Привет. Нали татуировката не те дразни много? Използваш ли мехлема?
– Да, да, добре е... Само че не съм сигурна дали в скоро време ще си направя друга – усмихнах се аз.
– В това отношение твоят мъж е по-смел.
Какво искаше да ми каже с това? Дали Луи не бе предвидил продължение на своя проект Човек-Азбука?
В това отношение пазеше пълна тайна, за да ме изненада, като ми покаже вече готовата буква.
За да не поставям Стефан в неудобно положение, се престорих, че всичко ми е известно:
– Така е. Просто няма спиране! Впрочем той ми спомена, че си искала да ми покажеш нещо ново.
– Тъкмо приключих с последните образци. Ще влезеш ли да им хвърлиш едно око?
В малката чакалня, почти изцяло запълнена от грамадното канапе, тя извади няколко скици с молив от папка с надпис Луи Барле, пълна с най-различни модели и мотиви.