Новият проект на Луи представляваше купчина скали, в които се разбиват пенести вълни, а от тях изплуваха две главни букви SF.
– SF? – учуди се София. Да не би твоят човек да е любител на сайънс фикшън?
– А, не... Доколкото знам. Повече си пада по класическата литература.
– SF като Semper Fidelis1 – поясни Стефан.
1 Semper Fidelis (лат.) – винаги верен. Между другото, девиз на американската морска пехота. – Б. пр.
Стана ми неприятно, че татуистката знае повече от мен за посланията и символите, до които прибягваше Луи. Скрих обаче моето раздразнение и предпочетох да задоволя любопитството си:
– Това не е ли армейски девиз? Или на някаква полиция?
Неволно хвърлих поглед към неизменната армейска фуражка, която Стефан носеше по всяко време и при всякакви обстоятелства.
– Девиз е на американските морски пехотинци от 1883 година – потвърди Стефан. – Ала не това е причината той да избере тези инициали.
– Така ли? И защо ги е избрал?
– Много преди янките да ги приемат, моето Semper Fidelis е бил девизът на един френски град.
– Кой град? Сен Фелисиен може би? – пошегува се София, която очевидно споделяше желанието ми да научи нещо повече.
Татуистката посочи с нежния си, грижливо поддържан пръст скалите и вълните.
– Сен Мало. В Бретан.
Там, където Орор бе намерила вечен покой в гробището на Рокабей.
7.
19 май 2010 година
Никога не съм могла да отказвам на София. Тя открай време упражнява над мен влияние на по-възрастна. На по-голяма сестра, каквато никога не съм имала. Дори ако ми предложеше да направя заедно с нея най-невъобразими глупости, бих се поколебала, преди да й кажа „не“, и дори бих открила в намерението й определена привлекателност. Това положение съществува, откакто за пръв път се запознахме на студентската скамейка: всяко хрумване на София ми се струваше особено примамливо и обещаващо.
Въпреки всичко тази вечер изобщо не ми бе до покупки...
– Тъкмо ще си проветриш мозъка – настоя София, при това не особено убедително.
Това ме върна към естеството на моята връзка с Луи, към нашия недовършен еротичен градеж, при който сексуалното напрежение служеше за спойка едновременно с чувствата. При това на равна нога с тях.
На улица „Роа дьо Сисил“ № 24, където някога се помещаваше агенцията „Нощни красавици“, партерът бе зает от „Долхаус“, магазин за еротично бельо и секс играчки. Макар често да ми се бе налагало да използвам съседната врата, никога не бях влизала в него. Като обичайна негова клиентка, София се зае да запълни този пропуск и въпреки оскъдните си средства да ми подари най-новата модна играчка, пусната на пазара от производител на презервативи, която вече предизвикваше фурор по страниците на женските списания. Това бяха вибриращи слипове, командвани дистанционно чрез есемес.
– И за какво може да послужи подобно нещо? – запитах скептично аз.
– Обуй ги някоя вечер, когато Луи го няма, дай му номера на слиповете и веднага ще разбереш за какво служат, скъпа моя!
– Най-напред обаче трябва да го вида жив и здрав... – въздъхнах мелодраматично аз.
Трудно ми бе да крия тревогата си. И едва ли подобен нелеп подарък би могъл да ме накара да се усмихна.
Малко по-късно същата вечер, след като София се прибра в жилище, което все по-трудно би могла да нарече свое, Албан ми изпрати съобщение с адреса на Отдела за закрила на малолетните към Криминалната полиция. Намираше се в Префектурата на парижката полиция, на „Ке дьо Жевр“ № 12, тоест на не повече от петнайсет минути пеша. Ала там се сблъсках със служител, непоклатим като врата на затвор, който ми заяви: 1. Че след 16,30 часа не работят с външни посетители, а след като му проглуших ушите с настоявания, добави: 2. Че свижданията със задържаните са забранени, дори да се явя в строго определеното работно време.
Луи бе престанал да бъда гражданин като всички други, избирател, който редовно си плаща данъците. Сега той беше „задържан“. Подобно определение по отношение на мъжа, когото обичах, бе достатъчно да ме накара да потреперя.
По ирония на случая, когато стигнах на улица „Жан-Батист Пигал“, пред входа на хотел „Шарм“, бе точно двайсет и два часът. Часът на нашите някогашни срещи. По изключение зад плота в приемната не видях да стърчи високата вдървена фигура на господин Жак. Вероятно имаше някаква работа по етажите. На негово място още от улицата зърнах грейналото в усмивка лице на Изиам.