Веднага щом ме видя, младежът се засуети и трескаво започна да рови из многобройните отделения от полирано дърво отзад. Вместо поздрав ми подаде поредния плик с очакващата ме тук кореспонденция.
– Безкрайно съжалявам, не ми остана време да ви го донеса лично.
Пликът бе доста обемист. За последен път Изиам бе наминал преди четири-пет дни, когато му върнах пратката със сгрешен адрес на получателя.
– Няма значение. Не очаквам нищо спешно. От друга страна... – поколебах се аз.
– Да?
– Луи мисли, че е забравил наш бележник в стаята „Жозефин“.
За малко да кажа „първа стая“: тя беше първа само и единствено за нас, защото заемаше особено място в сърцата ни, в сексуалната ни памет. За всички останали тя беше просто „Жозефин“, стая, разположена на първия етаж на хотела.
– Как изглежда този бележник?
– Сребрист на цвят. Със спирала. Говори ли ви нещо?
– Не. Ако камериерката го намери, незабавно го дава на мен.
Въпреки относителните му познания в съгласуването на времената у мен не остана никакво съмнение: до този момент никой не бе му донесъл нашия „Десет-пъти-дневно“. Бях учудена и разтревожена, че не е бил намерен. В него бе изложена на показ цялата ни интимност. Боях се да не попадне в чужди ръце и направо треперех при мисълта как би могъл да бъде използван в наша вреда. Трябваше на всяка цена да го открия.
– Окей. Имате ли нещо против аз да хвърля едно око?
– Сега ли?
Бих се заклела, че се изчерви въпреки мургавия тен на кожата.
– Да. Има ли някакъв проблем?
– Ами...
– В момента е заета, така ли?
– Да – кимна с облекчение той.
– Ясно, разбирам.
Трябваше да се примиря. След като бяхме освободили стаята, тя можеше да бъде наета като всички останали стаи в хотела от други влюбени, за други страсти. Подобно на компаньонка, бе на разположение на всеки, който си плати.
– Бихте ли ме предупредили, ако някой го намери?
– Да, разбира се, госпожице. Мога и сам да погледна, когато стаята се освободи.
– Благодаря, нямам нищо против.
Понякога произнасяше обръщението като „госпойце“. В неговите уста то звучеше очарователно.
– А! И още нещо, Изиам... – добавих аз, преди да си тръгна. – Ако обичате, не споменавайте нищо на господин Жак. Няма нужда да го занимаваме с подобни дреболии.
Нощта, която прекарах сама в дома на госпожица Марс, бе поредица от тревожни пробуждания. Едва успявах да се отпусна и миг след това се стрясках. Това продължи седем или осем часа, през които челото и коремът ми горяха от треска, а нощницата ми бе подгизнала от пот.
Обяснявах си това вълнение с отсъствието на Луи. С неговата липса. Със страха, който обзема всяка жена, останала нощем сама в голяма къща. Безпокойството ми се засилваше от мисълта, че той ще трябва да дава обяснения пред правосъдието. Ала главната причина бе далеч по-проста: от една година насам това бе моята първа нощ без него. Тялото ми бе привикнало с неговото, топлината ми с неговата. Моите закръглености диреха мястото, където обикновено намираха приют. Печалните събития от изминалия ден сякаш ме бяха осакатили и, подобно на болен с ампутиран крайник, аз продължавах да усещам призрачното му присъствие.
На следващата сутрин, все още изтощена до крайност, започнах да звъня поред на всички, които биха могли да ми съобщят нещо ново за Луи. Албан, София, Давид Гарше, Ребека и дори Пеги, но никой нищо не знаеше. Все пак галеристът настоя да си запиша телефона на Жан-Марк Зерки, адвоката на задържания. Въпреки това не посмях да му се обадя. Боях се от онова, което би могъл да ми каже. Впрочем, каквото и да беше то, не исках да го чувам произнесено с безстрастен чиновнически тон.
Задоволих се да му изпратя есемес, като се представих и го помолих да ме държи в течение. Отговорът му бе повече от лаконичен: „Окей“.
Реших да не се свързвам и с Изиам. Изобщо не се съмнявах, че ако любезният шриланкиец е открил нещо, веднага щеше да ми се обади. Ето защо ми оставаше само да убивам времето, без да разполагам с каквото и да било оръжие за това. Освен може би нелепите вибриращи слипове, но за какво биха могли да ми послужат те, ако Луи отидеше в затвора? Оставаше ми и онзи ключ, който Албан ми бе пъхнал в ръката.
Дълго го въртях и го оглеждах като странно непознато насекомо. Още тогава си бях дала сметка, че ключ като този може да бъде предназначен за съвсем наскоро поставена врата, при това бронирана според най-новите норми за сигурност. Като се изключи входната врата към улицата, чиято ключалка бе твърде различна, не виждах къде другаде бих могла да търся из къщата.