– Имайте предвид, госпожо, че днес сме 21 март 1827 година – заяви Луи, слагайки край на непристойните ми блянове.
– Много добре – приех играта аз. – И защо тъкмо тази дата?
– Защото именно тогава Ан-Франсоаз Буте, тоест госпожица Марс, открива тази възхитителна вила в паладински стил, декорирана от Висконти.
– Лукино... Висконти? – удивих се аз, без сама да вярвам в този анахронизъм.
– Скъпа! – смъмри ме той и отново положи върху шията ми електрическа целувка. – 1827 година! Луи Висконти, архитектът. А не режисьорът Лукино.
Отново бе възприел прециозния стил и с широки жестове даваше израз на гордостта си. Не се съмнявах, че ако ремонтът бе приключил навреме, той пак щеше да изчака съвпадението на двете дати. Наложило се бе обаче да потърпи още два месеца.
– И какво? Бил е такъв забележителен празник, че ти имаш намерение да го възпроизведеш до най-малката подробност?
– И още как!
При тези думи той почука по мраморния под с бастуна, който досега не бях виждала и на чиято дръжка бе гравиран императорски орел.
– Представи си най-бляскавия костюмиран бал от първата половина на деветнайсетото столетие! – издекламира той, сякаш наистина бе попаднал в онова славно време. – Присъства най-отбрано общество, принцове, маркизи, чужди посланици, а на всичко отгоре най-видните представители на изкуството, които обитават квартала: Санд, Шопен, Мюсе, Берлиоз, Дьолакроа, Шефер...
– Съгласна съм, но какво толкова изключително има в него? Та нали подобни празненства тогава са били устройвани доста често?
– Ела, ще ти покажа.
Той ме хвана за ръка и тъй като младата костюмиерка тъкмо бе забола последната игла в прическата ми „а ла мадам дьо Севинье“, не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам.. Бе толкова въодушевен, че почти не куцаше.
Стигнахме до големия салон за приеми, чиито огромни прозорци гледаха към английската градина, и ми посочи отрупания с храна бюфет от едната страна, а от другата паркета за танци, където няколко костюмирани двойки се опитваха да уловят ритъма на кадрила, изпълняван от малък камерен оркестър в отсрещния ъгъл.
– Нищо ли не забелязваш?
– Не, съжалявам...
– Липсва нещо много важно.
– Така ли? Какво точно?
– Трябва да се пренесеш в атмосферата на епохата – пламенно ме призова Луи. – Тогава е било прието да бъдат поставяни игрални маси, предназначени за мъжете. Те изкарвали един-два танца с дамите, след което се измъквали в съседния салон, за да се отдадат на истинската си страст. Докато жените танцували, разговаряли и похапвали, кавалерите им играели табла или карти. Ала на прословутата дата 21 март 1827 година не се случило нищо подобно. Госпожица Марс лишила мъжете от тази им привилегия.
– Отлично... И какво толкова бунтарско има в това да забраниш на господата да играят хазарт?
– Ами просто през онази вечер те са били изцяло на разположение на вас, госпожи! Повярвай ми, това си е било същинска революция!
Като потвърждение на думите си, той ме отведе в малкия съседен салон, който щеше да ни служи за трапезария. Там подът бе застлан с огромен старинен килим, за чиято цена дори не смеех да помисля. Той бе отрупан с широки като дюшеци възглавници, върху които вече се въргаляха няколко двойки, а дрехите им бяха захвърлени наоколо.
Сред тях веднага разпознах дуета, отдал се на любовна игра под черната светлина по време на моята втора среща с Луи в хотел „Шарм“. И мъжът, и жената ми се сториха не толкова стройни, каквито ги бях видяла върху плоския екран. В поза шейсет и девет сега те изглеждаха още по-съблазнителни благодарение на хармоничните си пропорции и това бе привлякло немалко зрители, облегнати по стените на стаята.
– Хм... – усъмних се аз. – Никак не съм сигурна, че през онази епоха господата са били на разположение на облечените в кринолин свои приятелки точно по този начин.
– Не се заблуждавай. Доста често тези празненства са завършвали зад кулисите. Точно като тази вечер.
През това време се появи нова двойка и аз разпознах метиската с изваяно тяло от картотеката на „Нощни красавици“, същата, която ме бе докарала до оргазъм с помощта на дръжка от ветрило. Бях й дала прозвище, което напълно й подхождаше: Лиана.
– Коя е тя? – запитах аз, като я посочих с брадичка.
Въпросът ми развесели Луи и той се усмихна доволно.
– Струва ми се, че вече се познавате.
– Да – потвърдих аз, без да мога да прикрия смущението си. – Искам да кажа, как е името й?
– Саломе.
Хвърлих поглед към останалите присъстващи. Кои бяха тези хора? От какви личности бе съставен тесният приятелски кръг на Луи? Кого или коя още бих могла да разпозная по размера на пениса или по извивката на гърдите? Имаше ли той истински приятели, или това бяха само спътници в разврата, също както самият той се бе превърнал в оръдие за осъществяване на плана, предначертан от неговия брат?