Вече се канех да се откажа, когато неочаквано се спънах в една разхлабена дъсчица от паркета.
– Ах! Мамка му... Каква гадост!
Вече се канех да обвиня строителите, че не са си свършили съвестно работата, когато неволно настъпих с ток единия край на дъсчицата, която се отмести и разкри малко прашно скривалище. Наведох се и зърнах вътре малък бял плик от онези, които обикновено се използват за изпращане на покани.
– Какво е това чудо...?
Внимателно го измъкнах и известно време го гледах, без да смея да го отворя. Хартията беше посивяла и разядена по ъглите, което показваше колко дълго е стояла в дървеното си леговище. Най-сетне, задъхана от вълнение, се реших и с рязко движение го разгънах.
Вътре имаше само една малка, пожълтяла, назъбена по краищата снимка, каквито са се правели през шейсетте и седемдесетте години. Избледнелите цветове, позата на хората и облеклото им също препращаха към онова време.
Доколкото състоянието на снимката ми позволи да различа, на нея се виждаха двама възрастни до пищно украсена коледна елха, а пред тях две малки деца на не повече от две или три години. По-голямото момченце веднага познах, тъй като с времето чертите на Давид не се бяха твърде изменили, но момиченцето с дълга кестенява коса, което го държеше за ръка, не можах да идентифицирам. Лицето му бе така грижливо изстъргано с върха на нож или на ножица, че в хартията почти бе пробита дупка.
Макар оцелели след подобна жестока намеса, лицата на мъжа и жената не ми говореха нищо. Бях виждала достатъчно снимки с Андре и Ортанс Барле, съхранени в „Рош брюн“, и можех да твърдя със сигурност, че това не са те. Тогава кои бяха? И какво диреше Давид на този семеен портрет? Кое бе момиченцето със задраскано лице и защо някой се бе отнесъл така жестоко към него?
И преди всичко: защо Луи бе скрил тази снимка под паркета?
Обърнах я и погледнах опаката страна, за да потърся някакъв пояснителен надпис, но там нямаше нищо.
Тогава по рефлекс извадих мобилния телефон и за всеки случай запечатах снимката в неговата електронна памет.
Момиченцето без лице бе излязло от своя затвор под паркета. А аз в никакъв случай нямаше да го забравя.
8.
20 май 2010 година
Луи остава в ареста за още 24 часа
Държа ви в течение. ЖМЗ
Очевидно такъв род есемеси Жан-Марк Зерки изпращаше на своите клиенти и по-конкретно на бъдещата съпруга на един от своите клиенти. Без поздрав, без да изрази каквото и да било съжаление или съчувствие. Деловит до крайна степен. Професионалист напълно в духа и буквата на Наказателния кодекс.
От друга страна, какво бих могла да му отговоря, ако бе подхванал диалог, белязан от сянка на човечност? Че се отегчавам сама в моя замък от хиляда квадратни метра? Че се колебая дали да плача от сутрин до вечер, или да грабна един кози крак и да вдигна целия паркет на въпросния замък? Че без Луи се чувствам изгубена?
Моят мустакат професор, за когото, ако си спомняте, вече съм ви споменавала, обичаше да напомня на своите студенти: „Едно клише винаги си остава клише. Десет клишета вече са стилистична фигура“. И бързаше да добави: „Стига да можете да я приемете“. В такъв случай бих могла да кажа, че си скубя косите, че гриза до кръв ноктите си, че се въртя като животно в клетка, че съм престанала да се храня, че без моя мъж съм само една безплътна сянка... Нищо от това не бе вярно и въпреки това не бях далече от подобно състояние.
Онова, което мустакатият господин с неговата вездесъща мъдрост не би могъл да предвиди, бе до каква степен моят любовник ми липсва чисто физически. Липсва ми еротично. Имам предвид осиротялото легло, но също така осиротелите ми устни, гърди, бедра, вагина... Лишени от съответните негови мъжки атрибути и ежедневните съчетания с тях. Наистина ежедневни, защото от една година насам не минаваха и дванайсет часа, без да сме правили любов или да се отдаваме на сексуални игри, пък били те и генитални ласки, докато дремем под завивките.
Откритите записи в сутерена би трябвало да поохладят страстите ми. Всяка жена на мое място би се почувствала предадена, омърсена, унизена, макар въпросните сцени да се бяха случили много преди началото на нашата връзка. Всяка би трябвало да избяга час по-скоро от това похотливо чудовище, от този сатир, от този маниак, изпаднал в пълна зависимост от всякакви форми на секс.