Ала ето че аз продължавах да изгарям вътрешно, в плен на огън, който ставаше все по-буен с всеки изминал час, прекаран без него. Дали именно тази лудост, този неистов и непристоен порив не ме бяха привлекли в началото към него, а след това ме бяха заразили до степен да преодолея всички задръжки и да преодолея всички препятствия, за да погубя самата себе си, противно на здравия разум? Нима можех да го упрекна за това?
През онзи ден се галих няколко пъти последователно, изтегната на леглото с предпочитаното от него бельо, полупрозрачно бюстие, сутиен без презрамки и прашки от розова дантела, които той ми бе донесъл една вечер в „Шарм“ и които имаха за мен стойност, обратно пропорционална на частта от тялото ми, която прикриваха.
В този момент не знаех какво друго бих могла да направя за него, освен да се отдам на удоволствието. А и какво би могъл да очаква той от мен, ако не да изпитам наслада в негова чест? Сексът се бе превърнал в наш безмълвен, невидим език и аз не виждах какво друго послание бих могла да му отправя отвъд стените на затвора.
Въпреки това чувствената наслада не ми донесе радост. Пръстите ми действаха вътре в мен със сила, едва ли не с ожесточение. Мастурбирах така, сякаш се блъсках яростно и безпомощно в стена, отнасяйки се към вагината си без всякаква милост. Няколкото оргазма, които успях да постигна в резултат от всичката тази грубост, не притежаваха нежното ухание на онези, които той ми доставяше. Те ми подействаха по-скоро като плесници и ме накараха да се сгърча като мокро бельо. Накрая се отпуснах задъхана и останала без сили, в плен на странно състояние, в което дори удоволствието имаше горчив привкус.
– Включи БТВ! Бързо!
Обаждането на София прозвуча като заповед. Помислих си, че се е случило нещо сериозно. Или значимо. Или чисто и просто важно. Не бях гледала този канал, откакто напуснах кулата „Барле“. Все пак взех дистанционното и включих телевизора на обхват 24.
– Готово ли е? Гледаш ли?
Очаквах да видя Луи сред тълпа журналисти, а до него адвокатът робот Зерки, ала на екрана се появи безличната физиономия на някакъв плешив петдесетгодишен тип. Надписът отдолу гласеше: Антоан Гобер – председател на АРВУОУ, Париж, ІІІ район.
Въпросната личност, в небесносиня риза и копринен шал, не ми говореше нищо. В замяна на това веднага различих на втори план витрината на галерията „Соваж“.
– Кой е този тъпак? – вяло запитах аз.
– Този тъпак е същият, който изпрати твоя мъж да спи при ченгетата.
– И какво означава АРВУОУ?
– Потърсих в мрежата. Това е Асоциация на родителите на вярващи ученици от обществените училища. Много мило, нали?
– Почакай... Искам да чуя.
Ушите ми бяха писнали от вълнение и се наложи да усиля звука, за да разбера какво дърдори тази симпатична особа:
„... положението е ясно: ние, родителите на ученици, няма да гледаме безучастно как някои съмнителни личности, самозвани защитници на съвременното изкуство и на свободата на изразяване, си позволяват да превръщат децата ни в жертви на неприкрита порнография. При това едва ли не пред вратите на училищата. Затова сега сме тук. Ако не дадем израз на възмущението си днес, докъде ще се стигне утре? Може би до продажба на сексуални играчки в детските градини? В крайна сметка това са играчки, нали?“
– Виж, това е идея! – изкиска се в слушалката София.
– Шшт! – накарах я да млъкне аз, за да чуя продължението.
„Значи, доколкото разбирам, намеси се младежкият глас на журналистката, нямате намерение да оттеглите жалбата срещу галерията „Соваж“, представяна от Луи Барле?“
– Отлично ме разбрахте. Изобщо нямаме такова намерение.
– Само че изложбата на художника, която е в основата на проблема, бе закрита, така че...
– Може би, но онова, на което нашите деца са станали свидетели, няма да изчезне от паметта им, както се сваля картина от стената. Злото е сторено. И именно затова ние искаме възмездие.“
– Общо взето, доста добре говори като за тъпак – заключи София, докато междувременно лицето на Антоан Гобер изчезна от екрана, за да отстъпи място на друг репортаж.
Самата аз бях стигнала до същото заключение. А освен това бих искала да бъда на мястото на интервюиращата.
София така добре ме познаваше, че вече бе отгатнала онова, което не бях казала на глас: