– ... Защото предстои аз и Луи Барле да сключим брак. И ако можех да избирам, бих предпочела това да не става в залата за свиждания на затвора „Санте“.
В отговор на моята откровеност той само примигна, след което лицето му отново придоби лукаво и злобно изражение.
– Вижте какво, безкрайно съжалявам, но изобщо не ме интересува дали преча по някакъв начин на брачните ви проекти. Смятам, добре разбирате за какво става въпрос в случая...
– Прекрасно разбирам. И мисля, че имахте възможност надълго и нашироко да споделите възгледите си пред общественото мнение. Сега просто ви моля да не упорствате и да...
– Не, но вие какво си въобразявате? – провикна се внезапно той. – Че правя това само за да се покажа по телевизията ли? За да си правя реклама? Когато човек има убеждение и преди всичко морал, те не изчезват, когато камерите престанат да заснемат! Няма да отстъпим нито на крачка от интересите на нашите деца! Чувате ли ме? Нито на крачка!
– И според вас тяхната закрила означава ли, че един невинен човек трябва да попадне в затвора? – възразих аз.
– За това е трябвало да се мисли, преди всички тези гнусотии да бъдат показани на улицата. Много лесно е да извършиш някакво безчинство, а след това да плачеш!
Очевидно бе, че този тип няма да отстъпи така лесно. Боях се дори, че нашата намеса може дори повече да го настърви и да го накара да даде на случая още по-широка гласност. Това за него бе добре дошло. Замесването на Луи, който, макар не толкова известен, колкото своя брат, но чиято фамилия бе достатъчно да привлече вниманието, предоставяше на Гобер широк простор за действие, от който той очевидно бе готов да се възползва. Що се отнася до позоваването на морала, така, както той го разбираше, с него несъмнено смяташе да приключи разговора.
– Остави го – прошепна ми София. – Не го ли виждаш какъв глупак е?
Без да му дадем време дори да даде израз на възмущението си, двете напуснахме кабинета.
Толкова бях ядосана, че отклоних предложението на София да полеем с по един коктейл разочарованието си, и се прибрах направо в дома Марс, където пред вратата ме посрещна неочакван посетител.
– Здравей, Ел.
Пред мен с непринуден вид, едва ли не усмихнат, стоеше Давид, в поло, с платнен панталон и преметнат върху раменете пуловер. Красив и слънчев, какъвто само той умееше да бъде. Със свое особено сияние.
– Здравей... – отвърнах сподавено аз.
– Сигурно си изненадана, че ме виждаш... Научих за Луи.
В отговор раздразнено свих рамене и вдигнах вежди. Какво бих могла да добавя? Как бих могла да приема съчувствието му?
– Държах да ти кажа, че искрено съжалявам. И че съм готов да ви помогна... По-скоро да му помогна. Все пак ми е брат.
Въпреки миналото. Въпреки предателството. Въпреки теб, мен, Анабел, и направения от теб избор. Ала той дори не спомена открито за тези свои резерви, които личаха в извивките на гласа му и в смутения му поглед.
– Много мило. Само че той си има добър защитник.
– Зерки – одобрително допълни той. – Той е отличен адвокат.
– Познаваш ли го?
– Аз бях този, който преди години го свързах с Луи. Ала в подобни случаи един адвокат не е достатъчен, за да се справи.
– Какво предлагаш? – запитах все още твърде предпазливо.
Усмивката му стана по-широка. Същата онази усмивка, която бе способна да сломи всякаква съпротива, да преодолее всякакви резерви и да приобщи и най-разколебания събеседник. Усмивката на политик, която тъй добре познавах от времето на нашата връзка.
– Като начало те каня на вечеря. Така ще имам възможност да споделя мнението си и да ти обясня по какъв начин се надявам да измъкна от тази каша глупавия си брат.
– Няма ли да вечеряш с Алис?
– Не и тази вечер. Тя посреща родителите си, които пристигат от провинцията.
Не отвърнах нищо, вперила поглед към улица „Тур де Дам“, сякаш отговорът как да постъпя щеше да се появи от някой съседен дом, от дома на прочутия актьор Талма например. Той непременно би могъл да ми подскаже какво да направя.
Луи със сигурност не би одобрил подобно неочаквано сближаване. Ала разведряването в отношенията до известна степен ми носеше облекчение. Макар вината ми да си оставаше, все пак вече не я чувствах така остро.
– Окей. Но някъде в квартала, нали? – подсказах аз за собствено успокоение.
– Щом така искаш. Има един малък италиански ресторант на авеню „Трюден“.
– Много добре.
„Пицета“ напомняше по-скоро квартална гостилница, отколкото изискан ресторант, но тълпата вътре показваше, че не може да се оплаче от липса на клиенти.