Още щом влязохме, сервитьорът ни отведе до запазена маса, недалеч от бара и от редиците бутилки с италиански вина, от което предположих, че Давид предварително е планирал вечерта. Реших да не придавам особено внимание на това и се постарах да се държа достойно. Не желаех да му отстъпвам ролята на спасител, на супермен, изскочил в подходящия момент от своето убежище, нито пък да се показвам като ревла, която се нуждае от утеха.
Ето защо, още щом седнахме на масата пред две чаши мартини, минах в настъпление:
– И така, какво мислиш за случилото се с Луи?
Пред очите ми се мяркаше лицето на Давид като момченце до коледната елха и се наслагваше върху образа му на възрастен. Ала те нито за момент не съвпадаха напълно и като гледах сериозното му изражение, се отказах да засягам тази чувствителна тема. Поне засега.
– Не искам да те тревожа прекалено, но по всичко личи, че здравата е загазил.
Каза това без какъвто и да било драматизъм, но достатъчно убедително.
– Защо?
– Наистина ли не ти е ясно?
Сервитьорката постави пред нас две димящи чинии „пакери“ с риба тон и аспержи, след което едва чуто ни пожела „добър апетит“ и ни остави насаме.
– Виж какво, ако си решил да ми говориш с недомлъвки... – възразих аз.
За да му покажа своята решителност, дори не погледнах към апетитно изглеждащата порция в чинията.
Той забоде вилицата в своята и кимна с полузатворени очи.
– Добре. Само че това, което ще ти кажа, не е тайна за никого: Луи е маниак.
– Маниак... – престорих се, че разбирам аз.
– Анабел... Не на мен тия. Чудесно разбираш какво имам предвид. Луи е сексуален маниак. Та той е самоходен пенис. Или, ако предпочиташ, хиперсексуален.
– Окей, окей... Дадено – отвърнах раздразнено. – Разбрах от първия път.
– И то не от вчера – продължи той със същия печален тон.
Вече ми бе говорил по този начин за брат си на двора в болницата „Макс Фурестие“ в Нантер, докато се опитваше да хвърли върху него отговорността за моето наемане чрез „Нощни красавици“: „Луи е ловец, така да се каже... Непрекъснато в дирене на свежа плът“.
– Каква връзка има това с настоящото положение? – запънах се аз.
– Връзката е в това, че не за пръв път неговата пристрастеност към секса го поставя в осъдителна ситуация.
Казваше ми твърде много или не достатъчно.
– Така ли? Дай ми пример.
– Примери колкото щеш. Но ми се струва, че не аз съм човекът...
– Хайде, продължавай! – подканих го аз. – Поне един пример...
Той лапна парченце аспержа, бавно го задъвка и накрая подхвърли:
– Преди десетина години...
– Е, и?
– ...Луи бе арестуван за ексхибиционизъм на публично място.
За момент изгубих дар-слово. Луи, мъжът, когото обичах повече от всичко на света... Не можех да си го представя като някой от онези отвратителни господа с шлифери, които дебнат пред училищата, за да ги разтворят пред замръзналите от изумление момиченца. Подобна роля никак не се връзваше с представата за онзи Луи, когото познавах.
– Какво разбираш под „ексхибиционизъм“?
– Уверявам те, че Луи не е от онези, които се разголват пред девойчетата.
Гнусната картина, която рисуваше въображението ми, мигом изчезна и аз въздъхнах с облекчение.
– А в такъв случай какво е сторил?
– Хванали са го да прави любов в кола със своя приятелка. Посред бял ден, на оживена улица.
Едва се сдържах да не се усмихна. Макар да знаех, че законът не допуска такива неща, не виждах в подобна постъпка нещо кой знае колко осъдително. Нищо, което двамата с него не бихме се опитали да направим. И ако автомобилната любов все още отсъстваше от нашия арсенал, тази случка ме насърчаваше по-скоро да я прибавим към нашите еротични приоритети.
– Сещам се какво се каниш да ми кажеш: не е кой знае какво.
– Точно така – съгласих се аз.
– Проблемът е в това, че в резултат брат ми вече е регистриран в полицията за престъпление, свързано с посегателство върху обществения морал. И мога да те уверя, че в сегашния случай това никак не говори в негова полза.
– Бил ли е осъждан досега?
– Не. Всеки път се измъкваше с глоба и строго мъмрене от страна на съдията.
Всеки път. Това означаваше, че епизодът в колата не е бил единствен по рода си.
Погледнах към клиентите на съседните маси. Все още млади мъже и жени, доста привлекателни и прилични на вид. Запитах се кои от тях подгряваха своята сексуалност с подобен род фантазии. Дали спалнята бе единственият декор на любовните им игри, или си позволяваха повече свобода, дори ако това ги подлага на известен риск? Дали либидото в стила на Луи Барле се бе превърнало в норма, или се бях свързала с него, без дори да си давам сметка, че пълният с приятна възбуда път, по който ме бе повел, минава отвъд границата на закона?