– Доволна съм, че се завърнах – потвърдих аз, като кимнах и го дарих с усмивка. – А освен това умирам от глад!
Нахвърлих се върху многоетажния сандвич и с удоволствие забих зъби в хрупкавата му повърхност. Изиам знаеше моите предпочитания и не бе пропуснал да добави обилно количество авокадо, за което му бях признателна.
– Донесох ви писмата. Възползвах се – добави той на колебливия си френски и ми подаде неизменния плик от дебела амбалажна хартия.
– Господин Жак би искал да знае колко време ще останете.
– Засега нямам представа – отвърнах разсеяно аз.
Вече бях започнала да прехвърлям фактурите, рекламните диплянки, докато не попаднах на писмо със следния адрес:
Емили Льобурде
Хотел „Шарм“
ул. „Жан-Батист Пигал“ № 55
75009 Париж
Отново тази жена, чието собствено име вече научих. Отново същата грешка...
– Явно някой упорито ме бърка с тази личност.
– О... Съжалявам.
Той пое смутено плика.
– Знаете ли коя е тя?
– Не – отвърна напълно искрено Изиам. – Мисля, че е онази, която се занимава със сметките. Но никога не виждал нея.
Грешката му ме накара да се усмихна.
– Изиам... Мога ли да ви помоля за една последна услуга?
Той ми показа своята преданост, като примигна няколко пъти.
– Да.
– Ако господин Луи се обади по телефона или дойде на рецепцията... Не му казвайте, че съм тук.
– Ами ако поиска да види стаята?
– Кажете му, че е заета от някой друг.
Той се измъкна така безшумно, както се бе появил, отказвайки с почти обидена усмивка да приеме десетте евро, които му подадох.
Вече ми се бе случвало да пиша любовни писма или писма за раздяла. Не много, но достатъчно, за да знам към коя категория да причисля всяко от тях. Включително кратката бележка, която бях изпратила на Давид от къщата в Нантер в деня, когато избягах от нашето общо бъдеще.
Писмото до Луи, което написах през онази нощ в стаята, където бе разцъфнала любовта ми към него, не принадлежеше към нито една от тези две категории. То не съдържаше нито признание, нито сбогуване. Без съмнение аз все още го обичах и не бих позволила неотдавнашните премеждия да накърнят чувството, съзряло през последната година. Ала на какво се крепеше то сега? Навремето бях писала до моя бивш годеник: Никога не можем да анализираме докрай мотивите, които ни карат да споделим живота на един мъж или една жена. Ала дали бях подходила по този начин към Луи, или се бях поддала на могъщото влечение, родило се между бедрата ми? Каква бе сега основата на моята любов към него? От какъв източник черпеше сили тя? Бях ли в състояние да я нарежа на тънки люспици и да я изследвам под микроскопа на разума? Или по нищо не се отличавах от вятърничавите момичета, които се поддават на първия оргазъм? Бях ли нещо повече от следваща наслаждението кукла, изгубила ума си след няколко сполучливи креватни гимнастики?
Сексуалността бе заела такова значимо място в моя живот, че дори сега, когато живеехме заедно, ми беше трудно да определя каква друга сила ме свързва с Луи. „Сексът е важно нещо, но идва момент, когато дори най-доброто чукане не е в състояние да те накара да забравиш, че трябва да си платиш сметките“, обобщаваше по свой начин София. Колкото и елементарни да бяха обикновено разсъжденията й, често се оказваше напълно права. В нашия случай проблемът изобщо не бе плащането на сметките, а смисълът, който трябваше да придадем на нашия съюз. Това, от една страна, не бе толкова непосредствено належащо, но пък много по-важно.
Защото ако тази спойка се разпаднеше, а за това причина би могъл да бъде блогът Ел & Луи, какво би останало от нас, между нас? Неясните обстоятелства около нашата първа среща, около началото на нашата връзка, едва ли биха допринесли за съхраняването на пламъка между нас. Една двойка се оформя благодарение на своя собствена митология, но с времето митът постепенно избледнява, излинява и се изхабява. Откъде тогава да се намери гориво за любовта?
Поради липса на вдъхновение надрасках набързо няколко реда, предназначени за Луи, поредица от извинения и клишета, недостойна за мен и за нас.
Моя любов,
Ако получиш това писмо, значи си излязъл от предварителния арест. Но в никакъв случай не приемай тези няколко думи и моето отсъствие като предателство към теб. Знаеш, че изцяло те подкрепям в твоята борба. Ала вълненията от последните дни ме наведоха на мисълта, че трябва да се разделим за известно време. Колкото да си поемем дъх. Не сме го правили от онзи 18 юни насам, когато двамата се установихме в „Шарм“. Вероятно се нуждая от малко въздух.