– Дори когато бях момиче на повикване, нито един клиент не се е отнасял така с мен...
– Сама го каза: това са били клиенти. Връзката ви е била предварително договорена. В повечето случаи това ни предпазва от неприятни отклонения.
– Значи, според теб, след като Луи не ми плаща, има право да постъпва с мен както му скимне? Да разкаже на всички как се подмокрям и как той ме ближе? Това ли искаш да ми кажеш?
Изглежда, неволно бях повишила глас, защото семейната двойка с дете на съседната маса ме разстреля с поглед, възмутена от скандалните ми изрази.
– Разбира се, че не... – опита се да ме успокои София. – Само че вероятно е възприел това като някаква игра между вас.
– Каква ти игра! Дори да е така, би трябвало да ме предупреди, когато я започва.
– Предполагам, че според него всичко това си е по правилата.
– Фактът, че открих съвсем случайно този блог?
– Да...
Подобна стратегия наистина напълно подхождаше на онзи Луи, който преди една година ме бе въвел в своя свят. Който се криеше зад маска и в комбинезон от латекс. Който с безброй хитрости бе превърнал в мъчение моя копнеж по него по време на нашите срещи в „Шарм“.
Сега обаче аз копнеех по друг мъж. По онзи Луи, който бе свалил маската, когото смятах, че съм открила през последните месеци с истинската му природа, гол, отърсил се най-сетне от всякакви преструвки. Мъжът, когото обичах.
Поради липса на повече аргументи усетих, че изтръпвам. Трепетната ми кожа още усещаше докосването на неговите ръце с такава сила, с такава острота, че на моменти си представях как се промъкват под дрехите ми, във всеки един момент и независимо къде.
– Между другото, помоли ме да ти предам съобщение...
Вече не я слушах: погледът ми бе привлечен от икономическата рубрика на вестника, където цяла страница бе посветена на сливането на медийните групи „Барле“ и ГКМП (Глобъл Корея Медия Груп). Слухът, за който ми бе споменал Маршадо, вече не беше тайна. Статията гъмжеше от всякакви подробности, включително предполагаемият размер на акциите, включени в сделката: два милиарда евро. С едва прикрито коварство, уж мимоходом журналистът споменаваше, че в резултат от този ловък финансов удар Давид Барле почти ще удвои личното си богатство. Следователно операцията бе изгодна не само за двете фирми. Собствениците, чиито снимки също бяха публикувани, отляво кореецът, а отдясно французинът, също имаха непосредствена лична изгода.
– Ей! Слушаш ли ме?
– Почакай...
Без да снемам поглед от вестника, вдигнах палец, за да я накарам да изчака и за момент да запази мълчание. Почти не обърнах внимание на портрета на Давид и се съсредоточих върху малкото оранжево каре в края на статията. На първия ред фигурираше рождената му дата. А тя бе 5 януари 1970 г. Официалната дата. Същата, която Давид винаги бе изтъквал пред мен. Същата, която Луи, а след него и Франсоа Маршадо бяха потвърдили в отговор на моя въпрос.
– Какво? – обърнах се най-сетне към София. – Какво съобщение?
– Би искал да се видите тази вечер. Не у вас, а навън.
– Каза ли ти къде?
– Не. Заяви, че вече знаеш мястото и часа.
Къде и кога, ако не в хотел „Шарм“, 22 часа.
– Няма да отида – отвърнах без колебание аз.
София се ококори от удивление. Понякога преиграваше с мимиките, но в този момент виждах, че учудването й е искрено и спонтанно.
– Защо? Не искаш ли да чуеш неговите обяснения?
– Искам, но не там. Не по този начин.
Не исках за пореден път да изпадна в плен на еротичното му влияние, до което той прибягваше, за да обезвреди въпросите ми, преди още да съм му ги задала. Хотел „Шарм“? Не, ставаше въпрос за неговия чар, за властта, която той упражняваше над мен всеки път, когато попаднехме в повече или по-малко интимна обстановка.
Подписът при нотариуса бе чиста формалност и приключихме бързо, а аз през това време бях като зашеметена. Сведох разговора до няколко кратки общоприети изрази: „добър ден“, „благодаря“, „точно така“, „при първа възможност“, „много ми беше приятно“, „довиждане“. Тази покупка бе може би най-важното събитие в досегашния ми живот, но аз подходих към нея като към делова работа без особени последици.
Умът ми бе другаде. В Малмезон например. Сред розовите храсти, обезсмъртени от художника Пиер-Жозеф Рьодуте. Сред плетеницата от цветове и бодли, където само преди няколко дни двамата с Луи се обрекохме един на друг.
Или пък в Нантер. Защото благодарение на мамините пари, спечелени с много труд и жертви, на свой ред, в резултат от моментно решение станах собственица на имот. Парите, които се трупат с търпение и упоритост, но могат да бъдат пръснати за миг.