Тъй като вероятно Луи бродеше някъде около „Шарм“, реших да се прибера едва след като напълно се стъмни. Изгледах няколко прожекции в киносалоните на Халите, но не бих могла да си спомня дори заглавията на филмите, защото едва хвърлях поглед към екрана. Хапнах един дюнер и прекарах остатъка от времето в едно кибер кафе на булевард „Себастопол“, разположено до еротична сауна с резбован фронтон.
От мястото, където седях, можех да следя двойките от всякакви възрасти, които дискретно влизаха там, а след няколко часа излизаха с влажни коси и широки усмивки. Особено трогателна ми се стори една от тях: млада брюнетка, която донякъде приличаше на мен, и възрастен мъж, вероятно на годините на Луи. Бихме могли да бъдем на тяхно място, сред гъмжилото от слети тела, сред пъшканията и въздишките.
Тяхното щастие ми изглеждаше толкова просто, толкова достъпно. Не би ли трябвало, подобно на тях, да измия тревогите си в пенестата вода и секса?
От време на време се отклонявах от тази гледка, за да прегледам в Интернет последните новини около сливането на „Барле“ и ГКМП. Едни сайтове се съсредоточаваха върху икономическите аспекти на сделката, докато други, напротив, подчертаваха светската й страна: годежа на Давид и Алис. От време на време попадах на клипа, който ги правеше за смях в социалните мрежи. Интересът вече бе поспаднал, но внезапно сърцето ми се сви, когато видях продължението на историята на Давид Барле, която започваше да напомня телевизионен сериал: Сгоден и вече изневерява?, гласеше надписът под снимката. Очевидно направена със смартфон, тя бе доста неясна и зле кадрирана, но въпреки това на нея ясно различих Давид, а до него аз, на масата в „Пицета“, при това в поза, която изключваше всякаква двусмисленост. По ъгъла и предметите в близък план заключих, че снимката е направена от маса в другия край на ресторанта, вероятно близо до бара. Луи никак нямаше да се успокои, ако случайно видеше работата на този любител папарак.
Реших да сменя мястото си и седнах пред екран, който не можеше да бъде видян от останалите посетители. Сторих го вероятно по интуиция. Или може би поради някакъв остатък от свян.
Набрах адреса на блога и страницата се появи пред очите ми. Веднага забелязах, че откакто го бях преглеждала, дизайнът на сайта е подобрен. Заглавието беше украсено с еротичен черно-бял елемент: две безименни голи тела, прегърнати върху измачкани чаршафи. Ала вниманието ми веднага бе привлечено от новия мигащ червен бутон, под който имаше надпис Директно. Дали това не беше скрита реклама? Една от тези, които са предназначени да примамят наивниците и да откраднат номера на банковата им карта?
Водена от онова любопитство, което открай време ме е карало да се опитвам да проникна зад заключените врати, „професионална деформация на журналист“, както би се изразила мама, реших да кликна върху него. Отвори се втори, по-малък прозорец, който бързо започна да се зарежда. Само след няколко секунди се появи изображение, отначало прекалено тъмно, за да може да се различи каквото и да било, но постепенно картината просветля.
Този път не се нуждаех от обяснение, защото веднага познах мястото на действие: стаята „Мари Бонапарт“. Все пак Изиам бе успял да изпълни заръката ми и да запази нашето светилище „Жозефин“, нашата стая номер едно. Нашето у дома.
Без мъка разпознах и двете лъскави от пот тела, изненадани в разгара на любовната игра, като мъжът извършваше енергични движения, прилепен към жената, застанала на четири крака. А съвършено закръгленият, величествен, кехлибарен задник, сякаш изваян с помощта на компютърен алгоритъм, принадлежеше на Саломе. В отговор тя извършваше същите вълнообразни движения, които предизвикваха възхищението ми по време на празненството по случай нанасянето ни в новия ни дом. Вероятно това бе нейна запазена марка. Мъжът ритмично проникваше в нея с напрегнат докрай пенис, изцяло съсредоточен върху този най-чувствителен орган на тялото си, който периодично изчезваше в гостоприемното влагалище... И това бе моят бъдещ съпруг. Да, това бе Луи.
11.
29 май 2010 година
Понякога сякаш всичко е против нас. Друг път, напротив, всичко се навързва с удивителна, почти главозамайваща скорост, че започвате да се съмнявате в късмета си и да очаквате как непременно ще се появи някаква спънка.
Покупката на моята гарсониера на улица „Трезор“ премина като в сън. Имотът беше освен това обект на завещание и двамата наследници предварително се бяха споразумели да го продадат възможно най-бързо. Друго благоприятно съвпадение бе, че апартаментът бе празен, от него бяха изнесени всички мебели, така че можех да се нанеса незабавно, само няколко часа след окончателното подписване на договора, което стана още на другия ден. Обикновено нито една от страните не е готова да приеме подобна бързина. Особено нотариусът, който следи за спазването на задължителния според закона седемдневен срок.