– Сам знаеш, че аз не мога да ти предложа нищо подобно.
– Лъжеш се – възрази той. – Ти притежаваш величествен дом в Нантер-Вил.
Не обичах никой да се шегува с паметта на мама, да се подиграва с оставеното от нея наследство, плод на толкова мъки и лишения, колкото и скромно да бе то. Самата аз отбягвах тази тема, отлагайки непрестанно срещата с нейния нотариус Вюрман, за уреждане на последните формалности по завещанието, в което без съмнение присъствах единствено аз.
– Исках да ти кажа, че с изключение на скромната си личност и чувствата ми към теб, не мога да ти предложа нищо.
– Никога не подценявай скромната си личност – промълви закачливо той.
– Престани... Та аз дори нямам работа!
От месеци насам и двамата бяхме изгонени от БТВ. Моето уволнение бе обосновано със сериозно нарушение при записа на първото предаване Културен коктейл, тъй като не се бях явила на заключителната част, поради което не получих и никакво обезщетение съгласно клаузите на договора за изпитателния период. Така и не се наложи да се явявам отново в кулата край Порт дьо Севр. Клое, асистентката на Давид, се бе заела да изпрати малкото ми лични вещи на последния мой адрес, тоест на улица „Риго“ № 29 в Нантер.
Що се отнася до Луи, служител и акционер в групата „Барле“, а освен това и брат на генералния директор, нещата не бяха минали толкова гладко. От една страна, той бе доволен, че се е избавил от подчиненото положение във фамилната империя, но от друга, нямаше никакво намерение да скача от кораба на династията по бански костюм, без спасителен пояс или лодка. Преговорите по финансовите въпроси, водени от неговия адвокат Жан-Мари Зерки, млад вълк от парижката колегия, бяха продължили седмици наред и приключили не без мъка със споразумение, съпроводено от число с много нули, което осигуряваше материално моя конкубин до края на дните му.
Луи не можеше да не знае, че ако се омъжа за него, цялото това богатство ще бъде и мое.
– Е, и какво от това? – отвърна ми той. – Всичко, от което се нуждая, всичко, което някога съм желал, е тук. В прегръдките ми.
Препратката беше очевидна. Думите му повтаряха текста на песента, под чиито звуци се бяхме слели в едно за пръв път преди година.
Това не бе просто намигване от негова страна. Знаех символичното значение, което Луи придава на музиката, на изображенията, на безбройните знаци, които ни заобикаляха и които непрестанно отекваха като ехо на нашите чувства.
Най-сетне се реших да задам въпроса, който отдавна таях в себе си, във всяка част от тялото си:
– Именно... Желаеш ли да се ожениш за мен?
Той ме гледа известно време, удължавайки до неприемливи размери паузата, след което върху лицето му се появи широка усмивка, съпроводена от прословутата трапчинка на дясната му буза, същата, която никога не мамеше и не прикриваше и чиято поява ме докарваше до възторг. Опита се да прокара пръсти в косите ми, но твърдата ми прическа му попречи, затова ги плъзна по тила ми и нежно го погали.
– Анабел Лоран – прошепна той с мекия си, топъл глас. – Малка сладка хитруша... Кажи ми... отдавна ли ми готвиш този удар?
Такъв беше Луи, когато му задаваха въпрос, на който не може да избегне отговора: беше в състояние да обърка питащия само с една усмивка, само с едно остроумие. Въздъхнах като срамежливо девойче и скрих поруменелите си бузи в рамото му.
– Да... Впрочем не. Преди малко ми хрумна.
Когато се сливах с него, когато се притисках в тялото му, когато пенисът му проникваше в мен, изобщо не се сещах за това. Ала достатъчно бе дори за малко да навлечем върху себе си социалните атрибути и ето че разликата във възрастта отново се превръщаше в препятствие... Хихикането ми на малко момиченце изобщо не показваше, че се държа като възрастна.
– Поздравления за изненадата. А си въобразявах, че аз съм този, който ще те удиви тази вечер... Струва ми се, че печелиш ти.
– Така и не ми отговори – възмутих се аз, без да го оставя да ми се изплъзне.
– И тъкмо тази вечер ли трябва да ти дам отговор?
Явно не отстъпваше. Изглежда, ситуацията го забавляваше, тъй като му даваше предимство, докато аз бях вперила поглед в устните му, очаквайки да произнесат онези две фатални и вълшебни букви.
– Ами да... – с невинен вид настоях аз.
– Никога ли не си чувала, че по нашите ширини мъжът е този, който иска ръката на жената, върху която е паднал изборът му? А не обратното?
– Не. А теб, изглежда, никой не те е осведомил, че не бива да крадеш годеницата на брат си в деня на тяхната сватба. Това пък е по нашите ширини, разбира се.