Дали наистина Луи бе такъв хищник, какъвто ми го описваше Давид? Но нали в крайна сметка той бе превърнал хотел „Шарм“ в затвор за мен. Сълзите ми най-сетне пресъхнаха, подсмъркнах шумно два пъти и най-сетне съзрях очевидното: Луи бе мъжкият вариант на амазонките от Тайни жени, книгата, която преди година ми бе препоръчал за прочит. Далеч от света героините подчиняват заловените мъже и ги превръщат в сексуални роби, предназначени да задоволяват тяхната похот. Също както бе постъпил Луи с мен.
– Знаете ли, госпожице, защо около гробовете не расте нищо? Е, освен плевели, разбира се...
Старецът с каскет се бе появил изневиделица, в самия край на зрителното ми поле. Беше облечен в необичаен за това годишно време бежов шлифер и панталон от рипсено кадифе, какъвто обикновено носеше Арман. В дясната си ръка носеше голяма, пълна догоре лейка. Върху сбръчканото му лице се мяркаше плаха усмивка.
– Знаете ли?
Изгледах натрапника през завесата на полузасъхналите си сълзи. Явно видът ми го бе развълнувал и той бе решил да ме поразсее.
– Не... – признах аз.
– Просто защото сълзите съдържат прекалено много натриев хлорид. Прекалено много сол. Никое растение не може да вирее върху солена почва.
– Съвсем логично.
– Достатъчно е да се разходи човек по бреговете на Мъртво море, за да разбере за какво говоря. Ходили ли сте там?
– Не.
– Имате достатъчно време да го сторите... Във всеки случай, ако искате да оцелеят цветята тук, не бива да плачете така. Ако питате мен, гробищата са най-неподходящото място за плач.
Как бих могла да му обясня, че не оплаквам покойната си майка, а самата себе си? Как бих могла да противопоставя на заръките му нищожните причини за моята мъка?
Гледах го как се отдалечава по пресичащите се под прав ъгъл алеи, как спира пред един надгробен камък и полива невзрачните стръкчета здравец, осмелили се да поникнат от тази сива камениста земя.
Следващите два дни бяха изпълнени с донякъде вихрена поредица от постъпки и покупки: прибрах плика с пари, който Давид бе оставил за мен; направих няколко дубликата на ключовете и в порив на необяснимо доверие поверих един от тях на Изиам; купих легло, скрин и пренесох от Нантер спалното бельо и кухненските прибори; подредих всичко това между прясно боядисаните бели стени на моята гарсониера с едва забележими орнаменти; поставих името си на пощенската кутия, заредих кухненските шкафове с провизии, почистих пода, измих прозорците и смених една изгоряла крушка.
Тръшнах се на леглото и се взрях в тавана, където една подобна на усмивка пукнатинка ми пожелаваше „добре дошла“. Бях у дома. Повтарях си тези две думи, замаяна и недоверчива, излегната върху току-що извадената от кашона завивка. Прекарах така няколко часа, вслушвайки се с едно ухо в идващите откъм съседите шумове, докато другото бе заровено в дебелата възглавницата. У дома...
Това все още не бе докрай вярно, а вече бях чужденка в къщата на мама и просто посетителка в хотела на Луи.
Междувременно той ми бе изпратил още петнайсетина съобщения, на които не обърнах внимание. Прочетох съобщенията на София, но не им отговорих. Какво бих могла да отвърна например на съобщение като това:
Между мен и Фред се получи. При това чудесно.
Обади ми се да ти разкажа. Со.
Моят бивш и най-добрата ми приятелка се бяха събрали. Някак не можех да се зарадвам истински за тях двамата. Радостта ми бе продиктувана по-скоро от разума, отколкото от сърцето. Това просто не ме засягаше.
Когато се свечери, стоплих една консерва на котлона и пуснах телевизора. Точно започваха новините. Емисията започна със спорт: УЕФА бе избрала Франция за домакин на европейското първенство по футбол през 2016 година. В Индия бил извършен атентат срещу пътнически влак със сто и петдесет жертви, отговорността за който била поета от наксалитите. И в този момент на екрана се появи познато лице, което ме изтръгна от вцепенението:
„...Действията на моя брат Луи нямат никаква връзка с групата „Барле“, която той напусна преди една година, за да се посвети на други дейности. Независимо какво е моето лично отношение към неговите възгледи за изкуството и за творбите, които той защищава, нямам никакво право да го споделям публично. Единственото, което мога да кажа днес, е, че нито аз, нито групата „Барле“ подкрепяме по какъвто и да било начин формите на творчество, които биха се оказали опасни за нашите деца.“
Значи, Давид предпазливо се дистанцираше от своя по-възрастен брат. Като се имаха предвид позициите и тежестта на неговото предприятие, бих могла да го разбера. И въпреки това не можех да се съглася с него. Освен ако не преследваше друга цел...