– Какво търсиш тук? – посрещна ме грубо тя.
– Искам да поговорим за Луи.
– Че какво ми пука на мен? Той си е твой. Искаше го и си го получи.
Натиснах с ръка вратата, която тя искаше да затвори.
– Знаеш ли, че го заплашва затвор?
– Хм... чух за това. И какво ме засяга?
– Публикувал е в Интернет някои неща, които засягат именно теб... И които могат да му навредят по време на процеса.
– Какви неща? – омекна тя и изведнъж наостри уши.
Нарочно направих пауза, за да я поизмъча, а след това предложих сделка:
– Ако ме оставиш да вляза за две минути, мога да ти ги покажа.
Тя ме изгледа, поколеба се, след което отвори широко вратата и се отдръпна, за да ме пусне. Двустайният апартамент беше изцяло обзаведен с шведска мебел. Би могъл да присъства в някой каталог като пример за „оптимизация на ограничено пространство“.
Посочи ми във всекидневната включен лаптоп, поставен върху матовото стъкло на бюрото й:
– Чувствай се като у дома си. Само че побързай, защото трябва да излизам след петнайсет минути.
Включих блога Ел & Луи и открих, че видеото, което бях гледала директно, вече фигурира в архива. Кликнах върху бутона за възпроизвеждане и отвратителният запис веднага тръгна.
Саломе бе изоставила високомерието. Вече не можеше да отрече, че едно от телата, това на жената, сладострастна, гъвкава и предприемчива, принадлежи на нея.
– Откога е този запис?
– Гледах го директно... преди четири дни.
– Значи, не може да бъде.
– И поради каква причина?
– Защото тези записи са отпреди две години.
– Две години?
– Да. И ако това толкова те притеснява, можеш да бъдеш сигурна, че откакто сте заедно, не съм спала с Луи.
Дали блъфираше? Не открих върху лицето й характерните признаци на лъжата: погледът й не се отклоняваше вляво; не примигваше, не хапеше устни; не се потеше и не даваше да се разбере, че й е горещо.
– Как мога да бъда сигурна, че казваш истината?
Без да каже нищо, тя се обърна към екрана, взира се известно време в записа и в един момент включи на пауза. Върху кадъра беше Луи, обърнат леко наляво. Ясно се виждаха целият му гръб, тилът и...
– Това трябва да го знаеш по-добре от мен... Погледни лявото му рамо.
Върху него нямаше никакъв надпис!
– Преди малко повече от година твоят човек си татуира там розов храст, нали? – запита тя, възвърнала своята увереност.
В начина, по който говореше за Луи, имаше едва прикрито презрение: „твоят човек“. Въпреки това приех това определение за него като най-нежен израз на обвързаността му с мен. След като Саломе го смяташе за такъв, той наистина ми принадлежеше.
– Да... – промърморих аз.
– Ами обясни ми тогава защо в запис, направен преди четири дни, тази татуировка липсва?
12.
29 май 2010 година
Отдавна бях открила у себе си особени пристъпи на печал, които нарекох меланхолия в метрото. Честите спирания, постоянното редуване на тунели и спирки, неочакваните забавяния, ритмичното тракане на колелата, острото скърцане на спирачките, ленивият и досаден звън при затварянето на вратите, странната тишина, която цари във вагоните през върховите часове, всичко това предразполага към сънливост и мечтание, което ме отнасяше далеч, много далеч от градския пейзаж. Единствено метрото към предградията пробужда у мен това състояние.
На връщане мислите ми странно се лутаха от надеждата и облекчението към непонятното за самата мен чувство на огорчение. Последните думи на Саломе непрекъснато се въртяха в главата ми: „Обясни ми тогава защо в запис, направен преди четири дни, тази татуировка липсва?“.
Ако Луи не беше спал наскоро с бившата си любовница, какво целеше публикуването на това измамно видео в блога?
Чувствах се като някое от онези непредпазливи момичета, които са правили любов с непознат без презерватив и започват да виждат в най-леката хрема симптом на СПИН. Подобно на тях очаквах излизането на резултата – положителен, отрицателен? – сякаш отговорът бе въпрос на живот и смърт. За мен това бе просто отсрочка.
Докато влакчето се носеше безгрижно към столицата, приемайки с приближаването все повече и повече пътници, аз си припомних какво ми бе казала София преди няколко дни: „Вероятно е възприел това като някаква игра между вас“.
Ами ако всичко това наистина бе просто игра или по-скоро език, диалог, до който той прибягва от разстояние поради това, че не може да разговаря искрено с мен, когато сме заедно? При това положение всичко си идваше на мястото: тези факти бяха просто знаци, сигнали, които да ме накарат да действам. Може би това бяха тревожни послания, призиви за помощ, а аз се държах като сърдито дете, което се отказва при първата неприятност.