Ето че сега се опитваше да ми оказва психологична помощ. Спомних си, че преди да се запише в университета, дълго се бе колебала между курса по история, където се запознахме, и лекциите по психология. „Ако с танците не ми потръгне, ще се заема да помагам на деца в беда, споделяше тя на времето. Нещо като училищна психология.“ Шест години по-късно вече се гърчеше на подиумите за пийп шоу и гледаше децата отдалеч, докато играят с родителите си, по време на кросовете във Венсенската гора.
– На твое място – продължи тя – щях да се поровя в тази история със снимката и рождената дата. Със сигурност в нея има нещо много съмнително.
Измежду всичко, което бях споделила с нея, тя обърна внимание на онова, което беше свързано с миналото на нашите главни герои. Луи бе станал любовник на Орор и това, изглежда, се бе превърнало в една от основните причини за конфликта между двамата братя Барле. Без съмнение това бе един от възлите на тази невъобразима плетеница от страсти и ненавист. За разлика от онова, което ми бе подсказал Арман, наследяването на групата „Барле“ вече ми се струваше по-скоро второстепенен фактор за сблъсъка между тях. Мотивите бяха по-стари, по-дълбоки.
– Мислех си, че трябва да се интересувам по-скоро от Луи...
– Луи, Давид... И ти като мен виждаш, че двамата са свързани. Двете лица на бог Анус.
Това бе едно от ценните качества на София: да бъда забавна и в най-критичните моменти, без да стане ясно дали го прави нарочно, или спонтанно.
– Янус, Софи. Казва се Янус, богът с две лица – засмях се аз.
– Знам! Дори веднъж го видях върху трибуната на Националното събрание. Ти за каква ме вземаш?
Не споделих с нея вътрешното си усещане: не би могло да се обясни поведението на всеки от двамата братя, без да се проучи по-подробно роднинската връзка между тях. Имаше определено несъответствие в рождените им дати.
– Ако искаш да знаеш моята гледна точка – продължи София вече по-сериозно, – не можеш да обичаш някого, когото не си опознала истински. Инак се получава някаква каша.
Беше едновременно дълбокомислена и смешна.
– Казваш това, а се обвързваш с мъж, на когото сама твърдиш, че нямаш доверие – сопнах й се аз.
– Първо, никога не съм казвала, че съм влюбена във Фред. Просто движим заедно. А освен това опознаването на другия е само първи етап.
– А какъв е вторият, ако обичате, доктор София?
– Трябва да го приемеш такъв, какъвто е – отвърна тя, без да обърне внимание на сарказма ми.
– Шегуваш ли се? Та нали току-що ми каза точно обратното!
– Нищо подобно. Казах ти, че не бива да търпиш всички проявления на неговата природа в отношенията между вас. Ала, от друга страна, той трябва да е наясно, че познаваш тази негова природа и въпреки това го обичаш. Трябва да си готова да приемеш някои неща. Не всички... но някои.
Беше права. Имаше ли по-добър начин да му докажа своята привързаност от това да изкарам на бял свят някои негови скрити страни? Ако научех всичко за него, обясненията ми в любов вече нямаше да звучат кухо. Щях да зная каква истина се крие зад всяка любовна дума, дори тя да е груба, плашеща или болезнена. Подобна перспектива ме изпълни с удовлетворение и запълни празнотата, която чувствах тъй остро поради отсъствието на Луи.
Освен това съзнавах риска, който ще поема, ако реша да изследвам докрай Луи. Вече веднъж се бях опитала да науча нещо повече за Давид, да сваля една по една луковите люспи на миналия му живот. И всеки път това ме бе карало да плача, а не да се възхищавам.
Ето защо обещах пред себе си да не си съставям окончателно мнение за по-възрастния от братята Барле, докато не съм научила всичко за неговото минало и не съм изяснила подробно връзката му с неговия брат и с покойната Орор. След като бях нейна двойница, значи имах известни права, нали? Ето защо смятах да се превърна в археолог на нейната история. На тяхната обща история.
Не можеше и да става въпрос за нашия брак, преди да изровя всички останки на това толкова обременено минало, преди да извадя на светло всяко превърнало се във вкаменелост чувство, всеки скелет на тяхната любов и омраза. Мой ред беше да поставям условията.
Опитвах се да убедя себе си, че у мен няма и следа от чувство на реванш. Не издигах препятствия само за да накарам мъжа, когото обичам, да се блъска в тях. Искаше ми се разследването, което се канех да започна (това си беше истинско разследване, предвид множеството проучвания, които предстоеше да направя), да донесе избавление за всички. Не се съмнявах, че един ден Луи щеше да ми бъде признателен. Щеше да се убеди, че това разголване няма за цел да го унижи, а да направи душата му толкова достъпна, колкото бяха сърцето и тялото му.