За разлика от метрото, високоскоростният влак не предразполага към мечтания. Още в първите минути содомитските ми спомени се изпариха и аз изпаднах в полусънно състояние, докато композицията се носеше вихрено в нощта. В последния момент бях успяла да взема от гара Монпарнас влака за Бретан, където се надявах да открия отговорите на толкова мои въпроси. А може би щях да стигна и до окончателно решение.
Естествено, не бях споменала пред Луи за това мое пътуване. Не бях предупредила и София, а още по-малко Фред или Ребека. Не исках да чувам предупрежденията им, тревогите и мрачните им предсказания. Трябваше да запазя ума си бистър и свободен, а не да го размътвам с приятелски съвети и противоречиви напътствия.
След двучасова дрямка, прекъсвана от звън и детски крясъци, влакът спря за няколко минути на гара Рен, където слязоха две трети от пътниците. После продължи малко по-бавно и с повече поклащане, тъй като релсовият път бе по-стар. Оживлението около мен, постоянното местене на багажи окончателно ме извадиха от вцепенението. Не след дълго бях съвсем будна. Сега във вагона цареше спокойствие, нарушавано на моменти от остро изскърцване.
Бяхме останали само неколцина, излегнати върху седалките с теменужен цвят, и аз използвах момента, за да отида до тоалетната, която до този момент постоянно бе заета. Докато свалях слиповете, неволно погледнах отражението си в огледалото. Бях си същата, както преди една година, и същевременно толкова различна. Бих могла да се закълна например, че гърдите ми са понатежали. Дали трябваше да отдам тази промяна на възрастта, или пък на постоянното внимание, което им бе отделял Луи, смучейки зърната им като кърмаче?
Макар да не бях отслабнала, лицето ми бе станало някак по-фино, с по-ясни и изразителни контури. В него личеше повече характер, сякаш по силата на особен миметизъм, свързващ влюбените, то бе възприело някои черти от Луи. Запитах се дали в замяна не бях предала на него част от моята закръгленост и младост...
Една последна подробност привлече вниманието ми и макар да се постарах да не я разглеждам като поредно доказателство за разпадането на нашата двойка, бях доста смутена: три седмици след като Стефан направи моята татуировка, тя започна да се губи под окосмяването, което, макар оскъдно, бе достатъчно да покрие венериното ми хълмче. Нямаше да мине много време и подобно на горско животинче, сгушено под гъстия листак, рисунката щеше да стане невидима. Щеше да остане единствено споменът за този вълшебен знак за нашата любов.
Тези впечатления, прибавени към случилото се предишната нощ, ме накараха веднага да грабна перото. Или по-скоро да се заема с клавиатурата на мобилния телефон, в постоянна връзка с моя ноутбук, чиято памет щеше да съхрани предназначените само за мен размисли.
Вече нямаше да се боя от пиратско проникване до моите записки, нито от неправомерното им публикуване. Да, именно сред приспивното люшкане на този вагон се роди моят нов проект. След като трябваше да намеря отдушник на моите съмнения и тревоги, а бележникът „Десет-пъти-дневно“ бе мъртъв от момента, когато Луи го бе обсебил, реших да напиша книга или по-скоро мемоари. Във всеки случай да оставя след себе си някаква писмена следа. Тъкмо на това внезапно обзело ме желание дължите страниците, които четете в този момент.
Що се отнася до сюжета, предчувствах, че той ще ме отведе към неизследвани територии, ще се превърне в тази история, в моята история, в историята на една жена, която използва своето тяло, за да изтръгва тайните на мъжете, които я обладават. Или как сексът се превръща в еликсир на истината, във вълшебен проявител.
Написах първите думи, после първите редове, а не след дълго и първата страница, докато през това време влакът приближаваше крайбрежието: Никога не съм принадлежала към категорията жени, които твърдят, че всички хотелски стаи си приличат. Че не са нищо повече от анонимно пространство, без собствен облик. Обикновени хладни помещения с еднакво обзавеждане, предоставящи стандартни удобства от днес до утре.
За мой късмет в Сен Мало от небето се процеждаше навяващ печал дъждец, а фестивалът „Забележителни пътешественици“, събиращ всяка година писатели, авантюристи и кинодейци от целия свят, бе приключил преди няколко дни. Именно благодарение на съчетанието от тези два фактора, още щом напуснах гарата, успях да си намеря стая в чисто нов хотел, при това с изглед към морето. Докато минавах покрай кея, за пореден път можах да се убедя в животворното действие на този край, където всеки полъх носи мощен мирис на водорасли.