Просторната стая във формата на Г бе обзаведена пестеливо в лаунжд стил, който влизаше в противоречие с твърденията ми от първата глава на моя разказ. Човек едва ли би могъл да си представи нещо по-безлично от това помещение, на което трудно бих могла да припиша какъвто и да било спомен. Но това нямаше значение. Чувствах се капнала. Веднага щом се пъхнах под плътната завивка, потънах в дълбок сън, продължил чак до сутринта и осеян с видения и спомени за друга една стая. Така отново се озовах в първа стая, видях всяка от любимите ни пози, сякаш прелиствах страница по страница въображаема „Кама Сутра“. Веднъж достигнах оргазъм, докато бях на колене, друг път се бяхме слели в безконечно 69, като всеки от нас довеждаше другия на крачка от върха, а след това внезапно прекратяваше ласките, сякаш за да удължи изтезанието още няколко секунди.
След тази поредица от нощни миражи се събудих подмокрена и разтърсвана от спазми на незадоволено желание.
– Добро утро, госпожице, какво ще желаете, чай или кафе?
Над масата за закуска се бе навела млада жена с безизразна усмивка и празен заешки поглед. Изглеждаше така, сякаш времето бе спряло в очакване на моя отговор.
– Чай, ако обичате.
– Имате късмет. Днес времето е хубаво.
Игриви слънчеви лъчи очертаваха тънкия й силует. А що се отнася до късмета... Трудно ми бе да споделя нейния оптимизъм.
– Да... – съгласих се аз без особен възторг.
– За пръв път ли идвате в Сен Мало?
За нещастие, бях попаднала на служителка от хотелската верига, която следваше буквално предписанията за обслужване на клиентите и явно по време на обучението бе научила наизуст формулата ДДС: Д(обър ден), Д(обре дошли), С (какво мога да ви бъда полезна?).
– Не. Родителите ми са от този край – излъгах, без да й позволя да продължи с добре научения урок. – Знаете ли в колко часа отварят кметството?
– О, да. През работен ден в осем и половина.
Очевидно не бе подготвена да попадне на туристка, която се интересува преди всичко от местната управа, и затова най-накрая ме остави на мира. Завърна се с тежък метален чайник, от който се издигаше пара, и този път мълчаливо напълни чашата ми с гореща вода.
Поне бе добре осведомена, защото точно в осем и трийсет влязох във внушителния двор на кметството, разположено в ренесансов дворец по средата на укрепения град.
– Вие по какъв въпрос?
Служителката в отдела „Гражданско състояние“ бе същински негатив на сервитьорката в хотела: съсухрена стара брюнетка, точно толкова начумерена, колкото другата бе приветлива. Тук не можех да се надявам на формули на любезност от типа ДДС. Нищо повече от въпрос, зададен с рязък тон и презрителен поглед над увисналите на носа бифокални очила.
– Добър ден... Бих искала да потвърдите дали този документ съответства на оригинала.
– Какво е това? – запита тя с гримаса на отвращение.
– Копие от акт за раждане.
– Не е вашият, нали? – посочи името тя, обзета от подозрение.
Давид Барле: не можеше до такава степен да е късогледа, та да ми припише подобно име.
– Не, това е моят бъдещ съпруг.
– Хм... А имате ли някакво доказателство? Семейна книжка?
– Не. Но мога да ви представя нашия брачен договор.
Добре че се бях сетила да взема със себе си всички документи, с които разполагах, дори онези, които по принцип не би трябвало да ми потрябват. Тя хвърли поглед към страницата с подписите, където фигурираше и моят подправен подпис, след което изчезна без всякакъв коментар, но явно удовлетворена. Завърна се след няколко минути, влачейки крака, прегърбена от десетилетията, прекарани сред купищата скучни книжа.
– Съответства.
– Изцяло ли? Включително родителите на...
– Вече ви казах, че съответства – прекъсна ме тя, сякаш отряза въпроса ми с нож за хартия. – Да не би да има хиляда начина да съответства?
В никакъв случай не биваше да ядосвам канцеларска мишка от нейната порода.
– Благодаря, много сте любезна – дарих я аз с приветлива усмивка.
Престорих се, че си тръгвам, след което се върнах пред гишето.
– Не бих желала да злоупотребявам с търпението ви...
– Какво има още? – изджавка тя.
В този ранен час бях единствената посетителка в приемния салон на кметството. Така че моето присъствие не пречеше на никого, освен на нея и на желанието й да подремне върху камарата документи.