– Нали при вас са и смъртните актове?
– Да.
– Бихте ли могли да проверите едно име?
– Кое име?
– Делбар.
– Роднина ли ви е?
– Не... – признах аз, след като не ми хрумна никаква лъжа. – Това е майката на бившата жена на моя съпруг.
Тя ме изгледа накриво и сякаш неразбиращо. Макар молбата ми да бе странна и лишена от всякакво основание, видях, че е готова да изпълни всяко мое желание, само и само час по-скоро да се отърве от мен.
– Знаете ли собственото й име?
– Съжалявам... – поклатих глава аз.
Тя затрака с все сили върху клавиатурата, сетне замря с увиснали във въздуха подпухнали пръсти:
– Имате ли поне представа кога е починала?
– Някъде от началото на седемдесетте години до днес.
– В такъв случай... – промърмори през зъби тя.
Прерових паметта си, за да открия някаква подробност, съхранила се след предишното ми посещение, която би могла да улесни задачата й. Единственото, което се сетих:
– Делбар е може би фамилията й по мъж.
– А моминското й име?
– Нямам представа. Но нейният съпруг се е казвал Жан-Франсоа. Ако не се лъжа, е починал през 2005 година.
– Жан-Франсоа Делбар? Нотариусът? – вдигна любопитно вежди тя.
– Да.
Нищо чудно, че в малък провинциален град като този служителите в кметството да познават видна личност от местен мащаб. След като още известно време чука по изтърканата клавиатура, тя произнесе безизразно:
– Намирам една Флоранс Делбар, по баща Монрозие, омъжена през 1965 година.
– Това е тя! – възкликнах аз с донякъде прекомерно въодушевление.
– Само че според моя регистър... тя все още е жива.
Каза това, сякаш подобно откритие щеше да ме разочарова. А в действителност това бе най-важното сведение, до което се бях добрала по време на моите проучвания. Най-сетне ключов свидетел на младостта на Давид, Луи и Орор! Най-сетне техен близък, избягнал смъртта...
Не исках да злоупотребявам с търпението й, затова не я запитах дали разполага с актуален адрес на въпросното лице. Ала „така или иначе“ съдбата бе на моя страна, защото името на Флоранс присъстваше в телефонния указател, който прегледах с помощта на един от компютрите във фоайето на кметството.
„Алеята на липите“ бе малка уличка без изход и без особено очарование във вилната зона Параме, разположена на около два километра източно от центъра на Сен Мало. Тъй като се очертаваше времето да бъде хубаво, въпреки северния вятър реших да отида там пеша по пътя покрай плажа Сийон. Дори в слънчев ден като този ориентираният на север бряг бе предоставен на волята на студените въздушни течения, които носеха през лятото прохлада, а през останалата част от годината мраз.
Пътем с наслада наблюдавах изменчивия цвят на морето, който в зависимост от разстоянието до брега и светлината варираше от почти прозрачно изумрудено зелено до метално сиво.
На номер седем зърнах малка къща, която с гранитните си каменни стени и сивия плочест покрив по нищо не се отличаваше от съседните. В продължение на две минути упорито натисках звънеца без резултат и без да усетя някакво движение вътре. Ето защо опитах късмета си на номер пет, откъдето най-сетне се показа дребничка жена с престилка и ролки на главата.
– Добър ден, госпожо – поздравих я аз, отправяйки към нея най-приветливата си усмивка.
– Вие ли сте госпожицата от дружеството?
– Не. Търся вашата съседка госпожа Делбар. Само че, изглежда, не си е у дома...
– Никак не е чудно. Много рядко я виждаме.
Очевидно окуражена от този първи контакт, тя слезе по стъпалата и се приближи до желязната ограда, за да ме огледа по-добре. Върху лицето й се изписа удивление и тя любопитно присви очи.
– Вие май сте й роднина? Да не сте нейната племенница?
– Да – блъфирах аз.
– Не я ли предупредихте, че ще идвате?
– Не... Минавам случайно.
– Нямате късмет. Тя почти не излиза от вкъщи... Освен когато отива да навести своя мъж в Рокабей, разбира се.
Вече бях посещавала гробището и знаех къде се намира гробницата на семейство Делбар, така че разбрах какво има предвид.
Благодарих й най-сърдечно и побързах да си тръгна, преди да ме е отрупала на свой ред с въпроси. Отправих се към Рокабей този път по вътрешните широки улици с вили от двете страни, строени в началото на миналия век, на завет от най-силните пориви на морските ветрове. В синьото небе над мен малки облачета бягаха със скоростта на падащи звезди.
Пред будката на входа видях гробаря, четирийсетгодишен мъж с огромни гъсти бакенбарди, с ръце, облегнати върху дръжките на оранжева количка. Дадох му знак с ръка и той веднага се приближи.