– С какво мога да ви бъда полезен, млада госпожице?
Очевидно не ме позна, но от предишното ми идване заедно със София бе минало повече от година.
– Знаете ли дали тук има гробница на фамилия Барле?
– Барле? Като тогова, дето го показват напоследък по телевизията?
Помислих си, че нарочно подчертава грубия си селски говор.
– Точно така – потвърдих аз.
– Я да видим...
При тези думи той извади от вътрешния джоб на изцапаната с пръст винтяга окъсан тефтер и несръчно започна да го прелиства, като непрекъснато плюнчеше пръст.
– А, ето... Барле. Парцел Е 17. Ей натам – насочи той наляво мръсния си показалец. – Да дойда с вас, ако искате.
Дари ме с усмивка, която откри два реда проядени зъби, след което с тежка крачка ме поведе сред лабиринта от пресичащите се под прав ъгъл алеи, тикайки пред себе си количката. Същински Харон, който никога не се разделя със своята лодка. Ала въпреки постоянното общуване с мъртвите той ни най-малко не бе скъсал с живите. Въодушевлението, с което той се зае да ми бъде водач, показваше спонтанната му привързаност към всичко, което носи в себе си частица живот. Видях го как с младежка пъргавина внимателно заобиколи гърчещия се в калта дъждовен червей, който инак лесно би могъл да премаже под тежките си гумени ботуши, и си помислих, че често му се налага да прави крачка встрани, като се има предвид, че това място гъмжи от пълзящи твари.
– Андре и Ортанс Барле – обяви тържествено той, като посочи скромен на вид гроб, но чийто златен надпис не оставяше никакво съмнение относно ранга на неговите обитатели.
– Само двамата ли са?
Мъжът отново запрелиства съсредоточено тефтера, а сетне вдигна към мен поглед на старо куче.
– Май че да... Изглежда, не ще да са тукашни. Обикновено при нас концесиите са за няколко поколения от една фамилия.
Вярно бе, че семейство Барле бяха избрали Сен Мало за лятна резиденция едва след като богатството им бе позволило това. Според обясненията на Арман, които още помнех, родният им край бе на юг, в околностите на Нант.
Върху надгробния камък бяха отбелязани само годините на раждането и смъртта, но не и месецът и денят. Въпреки това ми направи впечатление, че и двамата съпрузи Барле бяха починали през 1990 година.
– Не разполагате ли с точната дата на смъртта им?
– Хм... Имам я. По изключение.
– Защо?
– Защото и двамата са починали в един ден. На 6 юли 1990 година.
– Сигурен ли сте?
– Освен ако дамичките от кметството не са ми разправяли врели-некипели.
– От „Гражданско състояние“ ли?
– Оттам. Само че не виждам защо ще се шегуват с такива работи.
За момент си спомних лукавата физиономия на жената, с която бях разговаряла сутринта, и лесно си представих как се гаври с наивник като него.
Ако пък бе казала истината, очевидно причината за смъртта на двамата бе една, при това по всяка вероятност свързана с трагичен инцидент. Спомних си, че Арман бе проявил прекалена уклончивост около обстоятелствата, при които Андре и Ортанс си бяха отишли от този свят. Отбелязах също така, че това се бе случило само десетина месеца след смъртта на Орор. Дали между двата епизода имаше някаква връзка? Или през онази година сляпата съдба се бе стоварила върху главите на Давид и Луи?
– Сигурно това е точната дата – успокоих го аз. – А не знаете ли как са изгубили живота си?
– Е, не... По онова време съм бил на осемнайсет години и такива работи не са ме интересували.
Погледът му се плъзна по задника ми, стегнат в простите джинси, сякаш да покаже какво го е вълнувало тогава и че дори сега не е напълно безразличен към мен. Ала стори това с такова трогателно простодушие, че аз изобщо не се разсърдих.
Откакто Луи бе обхванал голото ми тяло първо с очи, а след това с ръце, се бях сдобила с повече усет към вниманието на мъжете. Влеченето на Луи по мен сякаш бе открило пътя на техните сподавени желания. Липсата на отговор от моя страна ни най-малко не ги охлаждаше и аз постепенно започвах да свиквам, донякъде подразнена, донякъде поласкана. При това моята увереност във въздействието ми над тях си беше почти същата, както по времето, когато си въобразявах, че никой не ми обръща внимание.
Мобилният телефон започна да вибрира в чантата ми и сложи край на тези мои размисли. Сякаш нарочно съобщението бе от Луи. Ала вместо признания и благодарност за онова, с което го бях дарила предишната вечер, получих следното практическо указание: