Пет години. Пет безкрайни години! Пет години в обща спалня, натрапено съжителство, липса на любов. Годините, които детските психиатри определят като решаващи за оформяне на личността и от чието протичане зависи какъв ще бъде човекът до края на живота си.
– Какво беше впечатлението ви, когато я видяхте за пръв път? Имам предвид от психологическа гледна точка. Не ви ли се стори объркана? Агресивна?
Чутото от Арман по неин адрес придобиваше ново значение: депресията на Орор, синдромът „Бордърлайн“, честите кризи...
– Няма такова нещо. Напротив, беше лесно за гледане момиченце. Винаги весело, отзивчиво. Същинско ангелче.
Подобен профил изобщо не съвпадаше с представата за изоставено от пет години сираче, нито пък с младата, психически разстроена жена, която двамата Барле ми бяха описали.
Дали Орор бе играла театър пред новите си родители, за да не бъде отхвърлена за пореден път? Или пък много години след това някакво събитие бе пробудило у нея старите травми? Може би срещата с Давид и Луи, а след това конфликтът между тях, който неволно бе разпалила отново, бяха станали причина тя да стигне до крайности?
Наближаваше обяд. Това се чувстваше по миризмата, която нахлуваше в салона откъм кухнята, дафинов лист и печено месо, а също така по цвета на напитките в чашите. Група работници от строежа на медиатека, точно срещу гарата, влязоха шумно и изпълниха пространството със смехове.
– Хей, Зе – провикна се някакъв мъж със силен португалски акцент, – коя беше твоята жена?
В заведението ние двете бяхме единствени жени и Флоранс Делбар внезапно се изчерви като божур.
– Беше ми казал, че предпочита русите, а!
Смеховете им станаха още по-силни, когато видяха как шегата им бе подействала на по-възрастната от нас.
Единият от зидарите, най-старият от групата, със сбръчкано лице и сиви слепоочия, може би същият този Зе, приближи до нас и кимна:
– Извинете, госпожи...
– Няма нищо – прекъснах го аз с пресилена усмивка.
– Имат нужда от разтоварване. Предишната седмица един човек загина на строежа.
Виждах, че тези обяснения не са достатъчни да успокоят моята събеседничка. Ако мъжът не бе застанал между нея и изхода, непременно щеше да се втурне навън.
– Загинал човек? – престорих се на заинтригувана аз.
– Един много стар господин. Към деветдесетгодишен, ако не и повече. Камионът даде заден ход, а шофьорът не го видя...
– О!... – възкликнах този път съвсем искрено аз. – Колко печално.
– Много печално. Затова им се ще да се поразтушат.
– Разбирам – съгласих се в опит приключа разговора.
Той посочи с пръст нашата маса.
– Кафетата са от мене.
– Не, няма нужда – възпротивих се аз.
– Напротив... Настоявам.
Той се завъртя на токове и през мен се мярна слабата му, почти мършава фигура, която неволно ми напомни друг мъж. Една от причините за въздействието, което оказваше Луи върху мен, бе, че постоянно го откривах навсякъде около мен ту за момент, ту като натрапчив образ у най-различни хора, подобно на маска, която минава от лице на лице. По този начин намирах утеха за липсата му.
Миражът продължи не повече от секунда и въпреки това успя да се превърне в цял сценарий. Видях се как ставам от мястото си и тръгвам след мъжа в изцапан с боя и цимент работен комбинезон. Той без колебание се отправи към мръсната мъжка тоалетна и влезе в единствената кабинка. Там се обърна към мен, отправи ми добре познатата усмивка на Луи и зачака с ръка върху ципа, готов да го отвори. Долепих се до него, сама направих това и припряно бръкнах дълбоко в широкия му панталон. Вече беше надървен и лесно измъкнах твърдия му член, който така рязко изскочи навън, че издутата и влажна главичка се оголи от само себе си. Острата му, почти лютива миризма веднага ме привлече към него. Също както в тоалетната на кафене „Антикер“, коленичих и поех между устните си виолетовата, подпухнала от желание плът.
Вече бях на път да вкарам в полуотворената си уста целия му пенис, когато той рязко отблъсна челото ми:
– Не така...
– Желая те! – простенах аз, давайки израз на горещата вълна, която се надигаше между краката ми.
– Ние също... Всички ние те желаем.
В този момент трима от приятелите му на свой ред се вмъкнаха в миниатюрното квадратно помещение и затвориха вратата. Всеки от тях държеше вирнатия си член в очакване техният началник да им даде знак. Мнимият Луи ме обърна към тях, като че бях някаква играчка, опря едната си ръка в гърба ми, прокара другата под корема ми и придърпа задника ми към себе си. Дори не успях да окажа съпротива, когато той вкара в мен члена си, който като бетонен стълб прониза вагината ми.