Това обясняваше мълчанието на Луи. В този момент той трябваше да подготви защитата заедно със своя адвокат, проучвайки подробно материалите от разследването в търсене на слаби места.
„... затвор за Луи Барле е все по-вероятна хипотеза, след като стана ясно, че той има вече няколко присъди за ексхибиционизъм.“
Значи, случаят с колата, за който ми бе споменал Давид, не беше измислица и присъстваше в съдебното му досие. Не виждах нищо романтично във факта, че моят бъдещ съпруг е обект на съдебно преследване. Не бях от жените, които въздишат по лоши момчета.
Отпих голяма глътка газирана вода в опит да прочистя гърлото си.
„Ала според новинарския сайт „Медиатак“ най-утежняващите обстоятелства в случая с Луи Барле не са миналите му деяния, а сегашните му постъпки, които могат да бъдат определени най-малкото като скандални...“
Разлях чашата в момента, когато, заедно с няколко милиона французи, видях върху екрана да минават избрани моменти от блога Ел & Луи.
Ала за разлика от останалите зрители, разкритията по адрес на Луи Барле за мен не бяха нещо ново. Човекът, станал плячка на обществената злоба, бе мой мъж. Бе моята любов. Принадлежеше на мен, защото го обичах. Бе част от моя дъх, от моята кожа, от моята ДНК.
„Става въпрос за сайт в Интернет, в който той открито споделя безразборните си връзки с професионалистки в областта на секса, като стига дотам да излъчва директно изпълненията си с тях...“
Изумлението ми стигна своя връх, когато се появи собственикът на „Мадиатак“ Ален Бернардини, за да опише разкритията на журналистите.
Оказа се, че това е същият онзи професор, когото обожавах като студентка и когото уважавах преди всичко за неговата неподкупност и свобода на мисълта. Ето че сега се превръщаше в мой враг. Бях не разочарована, а направо зашеметена от неговата демагогия и опортюнизъм.
Благодарение на безжичния Интернет в хотела можах да установя катастрофалните последици от тази клеветническа кампания в медиите. Дори най-толерантните коментатори, скрити зад псевдоними, осъждаха разгласяването до най-интимни подробности на личния живот и на развратното поведение от страна на Луи Барле. Нямаха нищо против да прави каквото си ще, но не и да го прави достъпно за непълнолетни. Никак не бе чудно, че Антоан Гобер и неговите помощници от АРВУОУ бяха в първата редица на тази атака, доволни от тази първа победа над човека, който според тях олицетворяваше упадъка на нашето общество.
През нощта трудно заспах. Въпреки климатика в стаята сънищата ми бяха трескави, спохождани последователно от Давид, Бернардини, Гобер и Саломе, която ги разпалваше един след друг и всеки път ми намигаше подигравателно, сякаш искаше да ми каже: „Както виждаш, никак не е трудно да ги накараш да говорят онова, което искаш“.
На сутринта реших да напусна хотела и отново да се настаня в „Рош брюн“, къщата на фамилията Барле в Динар, разположена на десетина километра от другата страна на залива.
Времето се бе оправило и докато минавах с таксито по крайбрежния път през Сен Серван, не откъсвах поглед от възхитителната гледка. Шофьорът ме остави до западния край на нос Малуин, в началото на крайбрежните скали, по които бяха накацали разкошните вили, строени в началото на миналия век. Доста се учуди, че го накарах да спре пред тази изоставена къща, но щедрият бакшиш го накара да си спести коментарите.
В завръщането ми на това място може би имаше нещо зловещо, след като вече знаех, че съм двойница на Орор, загинала долу, сред скалите. Ала все пак се надявах да открия други важни сведения, подобни на онези, които ме бяха накарали да тръгна по следите на семейство Делбар. За щастие, на тръгване се бях сетила да взема големия ръждясал ключ.
Също както преди година, най-напред избърсах праха от пода и от мебелите, а след това проветрих просторните помещения. Вътре нахлу северният вятър, който сега не бе толкова силен и носеше по-скоро живителна свежест.
След солидната закуска реших да си спестя почивката, за да посветя останалата част от деня на подробно проучване на вилата, много по-щателно от първия път, когато бяхме заедно със София. Не пропуснах нито един шкаф, нито едно чекмедже, нито една пластинка на паркета или стена, която да отеква на кухо, тъй като не бях забравила за скривалището в кабинета на Луи. Дори изследвах няколко пъти някои от най-подозрителните места в спалните на първия етаж. За съжаление, не открих нищо ценно, само няколко овехтели дребни украшения, чиято стойност си бе отишла заедно с обитателите на този дом. Очевидно умът ми и петте ми сетива не бяха достатъчни.